При нормални обстоятелства цялата работа щеше да бъде свършена от някой по-нискостоящ в йерархията на компанията. В конкретния случай обаче бордът го бе помолил да дойде лично и да сключи сделката, тъй като китайците заграбваха все по-голям дял от полезните изкопаеми на Конго. Местните представители щяха да поемат нещата оттук нататък (като едни от водещите търговци на полезни изкопаеми не можеха да си позволят да бъдат уличени във връзки с масов убиец), но за първоначалния контакт компанията искаше да направи впечатление. Да покаже на Нганде, че намеренията им са сериозни. И Семблер нямаше нищо против да изпълни поръчението. Не само защото потенциалните печалби бяха огромни, но и защото си падаше по приключенията. Апартамент в 7-и арондисман7, вила в Антиб, трийсетгодишен брак, три дъщери — понякога му се струваше, че животът е прекалено комфортен. От време на време имаше нужда от тръпка. Пък и така или иначе не го грозеше никаква опасност, след като компанията беше осигурила телохранители (петима бивши служители от специалните части, които в момента се изтягаха покрай басейна, след като тежката част беше отминала).
Откъм затворената врата на банята се чу шуртенето на душ. Семблер пусна още едно кръгче дим и докосна пениса си, спомняйки си удоволствията от изминалата нощ. Май имаше време за още една игричка, преди да отлети обратно за Киншаса. Изобщо не се беше замислял за морала в забавленията си. Или поне не страдаше от угризения. Същото се отнасяше и за това, че прави бизнес с ненормалник като Исус Нганде. Според ООН той беше отговорен за смъртта на близо четвърт милион души, предимно жени и деца. С парите, които му плащаха (пет милиона долара годишно), броят на убитите щеше да се увеличи. Но пък Нганде контролираше мините. Други корпорации, желаещи да запазят илюзията за порядъчност, добиваха материалите си от посредници, които на свой ред използваха други посредници и така се заформяше една перачница на съвест, която държеше произхода на рудата удобно далеч. Суровината можеше да мине през десет прекупвачи, за да стигне от робските мини в Северно Киву до пазарите на Европа, Азия и Съединените щати. И на всеки етап цената на килограм растеше експоненциално. Осигуриш ли си пряка доставка, както правеха те, ще получиш суровината почти без пари. Изнасилванията, осакатяванията и убийствата не бяха приятни неща. Но парите, които спестяваше — и съответно печелеше — компанията, бяха изключително приятни. А и на кого му пукаше какво си причиняват чернилките? В края на краищата Конго беше много далеч от заседателните зали в Париж.
Допуши цигарата, стана от леглото и почука на вратата на банята, за да даде знак, че е готов да започне отново. Отиде до френския прозорец и надникна между завесите. В далечината се издигаше мрачната грамада на вулкана Нирагонго; под него занемарени морави се спускаха до плувния басейн на хотела, където седяха бодигардовете му и още двама души. Сигурно от някоя НПО. Определено не бяха екскурзианти. Тук никога не идваха екскурзианти.
Хората от неправителствените организации го развеселяваха. Също като всички онези жалки идиоти, противници на корпорациите и антиглобалисти, които подскачаха насам-натам с лаптопите и мобилните си телефони и се пенеха как Западът експлоатирал ресурсите на Третия свят. А без колтан и каситерит нямаше да има лаптопи и мобилни телефони, а без корпорации като неговата нямаше да има колтан и каситерит. Всеки имейл и есемес, с който настояваха за справедливост, всяко обаждане, организиращо поредната акция, всеки сайт, на който се тръшкаха за потъпкването на човешките права, — бяха възможни тъкмо благодарение на мизерията и експлоатацията, които така пламенно заклеймяваха. Смешно, абсолютно смешно. Или поне щеше да бъде, ако си правеше труда да им обръща внимание.
Съскането на душа намаля и утихна. Семблер се обърна и погледна скъпия си ролекс, за да види с колко време разполага. На вратата се почука.
— По дяволите! — промърмори той и добави на по-висок глас: — Момент!
Взе хавлията от пода, наметна се и прекоси стаята.
— Кой е?
— Рум сървис — отвърнаха му от другата страна.
Не беше поръчвал нищо, но се намираше в най-скъпата вила на хотела и управата непрекъснато пращаше питиета, цветя и сладки, така че отключи и отвори вратата, без да се замисля.
В гърдите му опря пистолет. Семблер понечи да отвори уста, но жената, която държеше оръжието, вдигна пръст към устните си. Или по-точно към устните на латексовата маска на Мерилин Монро, която носеше. Побутна го навътре в стаята. Последваха я двама мъже и една жена, която затвори вратата и пусна резето. Всички бяха с маски — Арнолд Шварценегер, Елвис Пресли, Анджелина Джоли. Не бяха африканци, личеше по голите им ръце и вратове. Като се изключи това, не можеше да се каже нищо друго за тях. Ако не беше пистолетът, гледката сигурно щеше да е комична.