Халифа взе торбата, пъхна бележника на Пинскър в един от джобовете й и подписа съответните формуляри. Не даде обяснения, а и Мехти не поиска такива. Познаваха се отдавна и ефрейторът му имаше доверие. Халифа се надяваше, че всичко това няма да създаде неприятности на стария полицай, но ако създадеше… е, какво да се прави. Вече нямаше значение. Освен сляпата точка. Моля те, Господи, дано не са затегнали охраната.
С чантата в ръка, той взе такси до реката, после моторница до западния бряг и друго такси до подножието на Тиванските възвишения. В другия им край, врязала се в масива като гигантска вила, се простираше Долината на царете. Покрай откриването на новия музей всяка пътека до Долината беше осветена с прожектори и бе строго охранявана. Халифа прецени, че може да заобиколи кордона, ако мине на юг покрай подножието на масива, през Мениден Хабу, осеяните с керамика руини на Маката и манастира Деир ел Мухариб с неговите приличащи на кошери куполи и кирпичени стени. Оказа се прав. Избра една известна на малцина пътека през хълмовете, заобиколи, промъкна се през оградата и се спусна към отвесните скали в предната част на Долината. Към цепнатината, в която бе скрита гробницата на Тутмос III. И непосредствено отляво на тази цепнатина от скалите стърчеше като вдигнат крак на някакъв гигантски слон висока издатина с равна повърхност и пряк изглед към Долината и музея в центъра й. Слабата точка. Сляпата точка. Мястото, за което никой не бе и помислил, защото всички пътеки към хълмовете бяха завардени и нямаше как да се стигне до него. Той обаче беше успял. И възнамеряваше да го използва.
Изчака известно време, като оглеждаше склоновете, увери се, че издатината не се наблюдава, и продължи напред. Ниска каменна стена минаваше по края на издатината — издигната преди три хиляди години, за да предпазва древните стражи от вятъра. Халифа клекна зад нея. На по-малко от триста метра пред него прожекторите осветяваха фасадата на новия музей от стъкло и камък. Музеят „Барън“ на Тиванския некропол.
А пред музея се издигаше дървената платформа, на която се бяха събрали важните клечки за церемонията по откриването на сградата.
А някъде сред тези важни клечки…
Халифа отвори торбата и извади пушката. Снайперистка карабина „Драгунов“ СВД, калибър 7,62. Руски дизайн, произведена в Египет. Ефективен обхват 1300 метра. С хиляда повече от необходимото. С автоматично движение сложи пълнителя с десет патрона — с девет повече от необходимото, — надигна се и зае позиция, като сложи лявата си ръка на стената и опря плътно изрязания приклад в дясното си рамо. Постави пръст на спусъка и погледна през оптичния мерник. Изведнъж разстоянието се стопи и той сякаш се озова сред важните гости на подиума.
Първо забеляза началник Хасани. Як и плувнал в пот, седнал в дъното на платформата. Вратът му преливаше над яката на тясната бяла риза. Халифа изсумтя безрадостно и си помисли дали да не очисти и него, докато има възможност. Насочи пушката надясно, оглеждайки платформата. Разпозна няколко лица от Службата за старините — Мустафа Амин, председател на Върховния съвет за старините; д-р Масри ал Масри, дългогодишен директор на старините за Западна Тива. Неколцина представители на местните власти. Интересът му обаче беше насочен към първия ред и той се съсредоточи върху лицата там. Министърът на вътрешните работи, местният губернатор, кметът на Луксор, вездесъщият Захи Хауас, двама чужденци, единият от които като че ли беше американският посланик.
А в средата на реда, огромен, навъсен и наведен напред, облечен с дебел костюм от туид въпреки вечерната жега, с кислородна маска, лепната като мида на лицето му — Натаниел Барън. Халифа се беше опасявал, че старецът ще се откаже от участие след събитията от предишната вечер, но ето че той беше тук, доминираше над сцената като някаква мрачна, изветряла от времето гигантска статуя на фараон.
Халифа нагласи мерника, съсредоточи се и пръстът му се сви около спусъка.
Щяха да го хванат. Това беше ясно. Веднага щом проехтеше изстрелът, пръстен от четиристотин полицаи щеше да се стегне около него като примка на палач. Ако не го застрелят на място, щяха да го приберат и да го обесят или застрелят по-късно. Или пък щеше до края на живота си да троши камъни в кариерата на Тура, което в крайна сметка бе същото. Семейството му, Зейнаб, Бата и малкият Юсуф също щяха да понесат с пълна сила последствията. Изхвърлени от апартамента, прокудени, с опетнен живот като близки на убиец.
Не му пукаше. Дори не мислеше за това. Мислеше единствено как ще убие човека, който бе убил сина му. И приятеля му. И самия него в известен смисъл. Човекът, който символизираше всички от неговия вид — самозабравили се богаташи, корумпирани недосегаеми, привилегировани престъпници, създатели на мъки, мизерия и нещастия. Подобно на наркоман, готвещ се да си бие поредната доза, перспективата за провал не означаваше нищо за Халифа. Тя просто не съществуваше за него. Целият му фокус беше в момента на действието — в дърпането на спусъка, в убождането на иглата, в мига, когато тъмнината ще изчезне и всичко на този свят ще си застане на мястото.