— Проблем ли има, сър? — попита отново охранителят, чиято воня продължаваше да се долавя, въпреки че беше отстъпил няколко крачки.
Дюи не отговори. Звънна във Франкфурт, където също попадна на гласова поща. Продължи на изток с Тел Авив. Техният системен администратор пък беше в обедна почивка.
— Вече никой не си върши шибаната работа — промърмори той, погледна в указателя и набра номера на Делхи. Там успя да се свърже с някакъв тип на име Парвинд, който говореше като герой от стар черно-бял филм и му каза, че също имали проблеми със системата. Още три обаждания разкриха подобно положение в Куала Лумпур, Хонконг и Аделаида. Главата на Дюи вече наистина започна да се избистря. Извади мобилния си и прелисти списъка, намери номера и натисна копчето за свързване. Обаждаше се на шефа си, Дейл Спрингър. На стационарния му телефон у дома. Спрингър вдигна чак на единайсетото позвъняване.
— Да.
Гласът му беше сънен и глух, сякаш идваше под вода.
— Дейл, Дюи е. Изхвърлили са ме.
— Ъ? Какво?
— Изхвърлили са ме.
Последва озадачена пауза.
— И какво да направя, мамка му? Иди да спиш на някоя пейка в парка. Господи, ама че…
— Изхвърлили са ме от системата — прекъсна го Дюи. — В офиса съм и открих, че са ме изхвърлили от системата. Спецник също. Както и администраторите от другите ни офиси. Стандартните акаунти изглеждат наред. Резнали са само онези с администраторски права.
Настъпи тишина, после се чу шумолене на чаршафи. Когато заговори отново, Спрингър звучеше доста по-буден.
— Диагностика.
Шефът му винаги използваше шибани думи като тази. Прекаляваше със „Стар Трек“.
— Диагностика — повтори Спрингър, този път по-високо. И преди Дюи да успее да отговори, добави: — Хакнали са ни.
— На това ми прилича.
— Ох, мамка му.
След това темпото се ускори. И то здравата. Спрингър цъфна в офиса двайсет минути по-късно (долнището на пижамата му се подаваше над джинсите), последван от постоянен поток мениджъри, в това число и Алън Къмингс, изпълнителният директор на „Дийпуел“. Дюи работеше в компанията от осем години и никога не се беше озовавал в една стая с Къмингс. А ето че сега той надничаше над рамото му.
— Разкарай ги — изръмжа Къмингс. — Веднага ги разкарай.
— Не е толкова лесно, сър — каза Спрингър. — Като че ли имат изключителни администраторски права върху домейн контролера.
— Какво означава това, мамка му?
— С една дума, те са Бог — обясни Дюи, който се чувстваше изумително трезвен, като се има предвид колко натряскан беше преди по-малко от час. — Контролират цялата система. Могат да правят каквото си поискат, да пипат където си поискат, да разглеждат каквото си поискат.
— Сметки? Имейли?
— Всичко.
— И моите имейли?
Дюи кимна.
— Исусе Христе, мамка му!
— Сигурно са се добрали до нечие име и парола и са ги използвали, за да си осигурят достъп до SAM файла11 — каза Спрингър, който звучеше като впечатлен компютърен маниак. — После е трябвало само да го копират, да пуснат програма за разчитане на паролите…
Алън Къмингс започна да диша много тежко.
— Речникова атака, алгоритъм за таблици „Рейнбоу“…
Къмингс стовари юмрук върху бюрото, като едва не улучи клавиатурата на Дюи.
— Млъквай. Млъквай и ги разкарай.
— Не можем да ги разкараме, сър — каза Дюи, който откри, че доста се забавлява, сякаш участва в научнофантастичен филм, или нещо подобно. В ролята на герой. Брус Уилис. Или по-добре Стивън Сегал. — Те контролират системата. Единственото, което можем да направим, е да я изключим цялата.
— Тогава го направете! — викна Къмингс. — Ако зелените идиоти научат и частица от…
Млъкна, като стискаше и отпускаше юмрук.
— Сър, да изключим всичко, означава всеки служител във всеки офис във всеки град да излезе от системата — каза Спрингър. — Иначе казано, компанията трябва да спре да работи.
Къмингс започна да си скубе косата.
— Ще изгубим милиони — изстена той. — Милиони.
В офиса вече имаше много хора и всички се бяха скупчили около бюрото на Дюи, в това число и миризливият охранител, който беше останал без видима причина и сега стърчеше точно зад Къмингс с ръка на пистолета си, като някакъв шибан стрелец от каубойски филм. Всички мълчаха.