— За принудителната проституция — поправи го Ярон. — Секс трафик. Има разлика. Макар да познавам много хора, които ще възразят, че цялата проституция е принудителна, поне от икономическа гледна точка.
— Знаете ли някакви подробности? — попита Бен Рои. — Какво точно е писала?
— Първоначалната идея беше да използва трафика като врата към по-широк полемичен материал — каза Ярон, като сложи още тютюн в лулата и го натъпка с палец. — Да представи състоянието на страната, да използва сексуалното робство като метафора за моралното разпадане на израелското общество. Но Ривка си е Ривка и скоро кривна от замисъла.
Извади запалка, поднесе я към лулата и засмука, докато не я запали. Лицето му за момент се скри зад воала от синкавосив пушек.
— Първо реши, че иска да се съсредоточи върху самите хора — рече той. — Да остави по-широкия социалнополитически контекст и да се съсредоточи върху момичетата. Да им даде глас. Да им позволи да разкажат историите си. След това темата започна да се трансформира в голямо разследване за механиката на трафика — как се организира, как се доставят момичета, кой върти индустрията. Материалът трябваше да е само от хиляда думи, но ставаше все по-голям и по-голям, а крайният срок все се променяше.
Поклати глава и махна с ръка, за да прогони дима.
— Типично за Ривка. Помня я от началото на кариерата й, когато работехме в едно малко художествено списание в Хайфа. Запознахме се случайно, през седемдесетте. Тя беше изпратена да пише за тъкачките на „Друзе“. Накрая се получи материал от четири хиляди думи за Голда Меир14 и предателството спрямо еврейския феминизъм.
Усмихна се и смукна лулата си.
— Такава беше. Винаги излизаше от рамките. И после от рамките на рамките. Все повече и повече с възрастта. Една идея я водеше към друга и накрая ти тръсва статия със седмици закъснение, която няма нищо общо с първоначалната тема. Затова я изритаха от „Хаарец“.
— Мой източник ми каза, че са го направили, защото…
Бен Рои направи справка с бележките си, за да цитира точните думи на Тират.
— … залитала по конспиративните теории и станала параноична.
Ярон се ухили.
— И с пълно право, като се има предвид накъде е тръгнала страната. От личен опит ще ви кажа, че когато Ривка виждаше пушек, обикновено пожарът не е много далеч.
Той отметна глава назад, изви устни и пусна кръгче дим. Навън някакъв уличен търговец непрекъснато викаше „Дакадъм! Бадеми!“ в опит да привлече купувачи.
— Беше труден човек — каза Ярон след кратка пауза. — И ставаше още по-трудна с годините. Понякога нетърпима, особено ако се опитваш да я редактираш. Но си оставаше адски добър журналист. Просто трябваше да знаеш как да се отнасяш с нея. Което в общи линии означава да я оставиш да си върши работата и да стискаш палци, че в крайна сметка ще ти представи нещо. А тя винаги го правеше.
— Знаете ли подробности? — повтори въпроса си Бен Рои, връщайки разговора към статията на Клайнберг. — Какво точно е писала? С кого е разговаряла?
— Знам, че беше направила няколко интервюта в Петах Тиква. Там има приют за момичета, жертви на трафик. Май е единственият по рода си в страната. Като изключим това… — Той сви рамене. — Както казах, предпочитах да не й се бъркам.
— Знаете ли името на убежището?
— „Хофеш“, ако не се лъжа. Да, точно така. „Убежище за свободата“.
Бен Рои си записа.
— Госпожа Клайнберг да е споделяла, че е получавала заплахи заради тази статия? Че я застрашава нещо?
— Не ми е казвала подобно нещо — отвърна Ярон. — Но пък по принцип не ми казваше доста неща. Предпочиташе да не разкрива картите си.
— А някога получавала ли е заплахи?
Ярон изсумтя безрадостно.
— Сигурно щеше, ако някой си правеше труда да чете списанието. Преди да застрелят Рабин, продавахме по сто и осемдесет хиляди бройки месечно. Сега едва правим две хиляди. Не можем дори да ги подаряваме. Никой вече не се интересува. Лека й пръст на лявата идея. Лека й пръст на цялата проклета страна.
Отново засмука лулата си, пускайки меланхолични струйки дим от ъгълчетата на устата си. Отвън виковете на продавача на бадеми се смесиха с гласовете на други, предлагащи грозде и фурми. Бен Рои сръбна от кафето, което започваше да не му изглежда така противно.