Погледна към асансьора и отново се обърна към прозореца, за да проследи стената, която обикаляше „Шуфат“ и „Аната“ и ги откъсваше от Източен Йерусалим. Тази тема гарантирано осигуряваше мърморенето на Сара, по-гарантирано и от работата му в полицията. „Гнусотия — казваше тя. — Срам за държавата ни. Остава само да ги накараме да носят жълти звезди.“
Бен Рои беше склонен да се съгласи, макар и не толкова пламенно. Стената определено беше намалила значително броя на атентатите, но на каква цена? Познаваше един палестинец, собственик на гараж, възпитан мъж от Ар Рам. В продължение на двайсет години всеки ден бе изминавал петдесетте метра от къщата си до гаража и обратно. След това издигнаха стената и изведнъж се появи шестметрова преграда, която го откъсваше от работата му. Сега трябваше да обикаля, за да мине през пункта Каландия и трийсетсекундното пътуване се бе превърнало в двучасово. Същото се повтаряше по цялата дължина на бариерата — фермери бяха откъснати от нивите си, деца — от училищата, цели фамилии бяха разделени. Никаква милост за терористите, в това спор нямаше — но да наказват цялото население? И още колко гняв пораждаше това? Колко повече омраза? И кой стои на фронтовата линия срещу целия този гняв и омраза? Такива като него.
— Добре дошли в Обетованата земя — промърмори той и се обърна, когато вратата на асансьора се отвори с мелодичен звън.
Качи се в бялата си тойота „Корола“ и потегли по Университетското шосе, а после по „Дерех Ха Шалом“ обратно към Стария град. Сутрешният трафик не бе натоварен и успя да стигне за десет минути до Яфската порта. След нея обаче попадна в задръстване. Общината преустройваше улиците около кулата на Ирод и от двете платна се използваше само едно, а това задръстваше площад „Омар Ибн ал Хатаб“ и горния край на улица „Давид“. Положението беше такова вече година и половина и по всичко изглеждаше, че нямаше да се промени в следващите дванайсет месеца. Обикновено колите успяваха да минат, макар че пълзяха. Днес обаче един камион беше направил опит да обърне по Гръцката патриаршеска улица и бе препречил движението.
— Хара! — промърмори Бен Рои. — Мамка му.
Забарабани по волана, като зяпаше временната ограда, на която беше представена художествената импресия за бъдещите улици, а отдолу имаше надпис: „Барън Корпорейшън — горди, че спонсорираме бъдещата история на Йерусалим“. От време на време натискаше клаксона, добавяйки приноса си в общата какофония, дори на два пъти свали прозореца и извика: „Яла титкадем, маниак!“ на шофьора на камиона. „Размърдай се, задник такъв!“ Дъждът продължаваше и потоци кална вода се спускаха от строителните площадки по улицата.
Изчака пет минути и изгуби търпение. Извади полицейската лампа от жабката, лепна я на покрива, включи жака в гнездото му и наду сирената. Това предизвика раздвижване. Камионът изманеврира напред, тапата се отпуши и Бен Рои успя да измине останалите сто метра до полицейски участък „Давид“.
Участъкът беше по-известен като „кишле“, турската дума за затвор — сградата бе изпълнявала тъкмо тази роля по времето на Османската империя. Представляваше дълга двуетажна постройка, която се издигаше в южната част на площада. Решетките по прозорците и мръсните каменни стени й придаваха занемарен вид. Имаше и друг кишле в Назарет, смятан за най-красивия полицейски участък в цял Израел. Лично Бен Рои не би използвал подобно прилагателно, за да опише работното си място.
Дежурният на входа отвори електронния портал и му махна да влезе. Бен Рои мина през засводения вход и двайсетметровия тунел, който прекосяваше сградата и излизаше в големия двор отзад. В дъното на двора беше конюшнята и мястото за езда, а до тях имаше ниска невзрачна постройка, която приличаше на склад, но всъщност подслоняваше сапьорския отдел. Останалото пространство бе заето от коли и микробуси. Някои бяха с полицейски номера (червени с буквата „М“ за „Мишерет“), но повечето бяха с цивилните жълти табелки. Бен Рои имаше и от двата, макар че предпочиташе да използва цивилния номер. Нямаше смисъл да обявява на всички, че е ченге.