— Значи той е… ухапан? Ужилен, или както там го наричахте? Ще мине ли през Промяната?
— Имаш още доста да учиш — каза Миньо.
Томас искаше да закрещи. Знаеше, че има да учи — нали затова задаваше въпроси.
— Ще умре ли? — продължи да упорства.
— Вероятно, след като не успяхме да се приберем до залез-слънце. Няма да изкара повече от час-два — не зная колко продължава, когато не получиш серума. Разбира се, ние също ще умрем, така че няма смисъл да плачем за него. Да, до сутринта и тримата няма да сме на този свят. — Той изгледа многозначително Томас, сякаш за да подчертае думите си.
— Искаш да кажеш, че нямаме никакви шансове? — попита Томас, който сякаш едва сега бе започнал да осъзнава последствията от постъпката си.
— Никакви.
— О, я стига — изгледа го Томас. — Все нещо може да се направи. Колко скръбници ще ни нападнат? — Погледна към дъното на коридора сякаш вече очакваше оттам да се зададат страховитите създания.
— Не зная.
Друга мисъл внезапно върна надеждата на Томас.
— Ами Бен? А Гали и останалите, които са били ужилени и оцеляха?
Миньо го погледна сякаш пред него стоеше кръгъл глупак.
— Не ме ли чу? Всичките са се прибрали преди залез-слънце. Върнаха се навреме, за да получат серума. Всичките.
Томас не знаеше какъв е този серум, но имаше по-важни въпроси.
— Мислех, че скръбниците излизат само нощем.
— Значи си сбъркал, изтърсак. Те винаги излизат нощем. Това не означава, че няма да ги срещнеш и дневно време.
Томас не искаше да се поддава на отчаянието. Това би означавало сигурна смърт.
— Случвало ли се е някой досега да остане зад стените и да оцелее?
— Никога.
— И колко са загиналите? — попита Томас.
— Поне дванайсет — отвърна Миньо с клюмнала глава. Очевидно беше изтощен до смърт. — Не си ли ходил в гробището?
— Ходих.
„Ето значи как са умрели.”
— Е, погребаните там са само онези, които намерихме. Има много други, чиито трупове останаха в неизвестност. — Миньо махна с ръка към затвореното зад стените Езеро. — Онова гробище си има предназначение. Нищо не убива приятните моменти по-бързо от всекидневното напомняне за загиналите ти другари.
Миньо се изправи и улови Алби за ръцете. После кимна към краката му.
— Хващай го. Трябва да го отнесем при вратата. Така ще им е по-лесно да ни намерят на сутринта.
Томас не можеше да повярва каква обреченост прозвуча в думите му.
— Как е възможно да се случва подобно нещо! — изкрещя той към стените.
— Стига си се жалвал. Не биваше да нарушаваш правилата, а сега ела и го хвани за краката.
Потръпвайки от внезапно появилите се спазми в корема, Томас изпълни нареждането. Двамата задърпаха Алби към стената където го подпряха в полуседнало положение. Гърдите на пострадалия се повдигаха мъчително, кожата му бе покрита със студена пот. Изглеждаше сякаш няма да изкара още дълго.
— Къде са го ухапали? Проверявал ли си? — попита Томас.
— Тези същества не хапят. Те убождат. Не можеш да видиш къде. Сигурно има десетина отвърстия по тялото. — Миньо скръсти ръце и се облегна на стената.
Кой знае защо Томас реши, че „убождането” му изглежда дори по-страшно от „ухапване”.
— Убоден? Какво искаш да кажеш?
— Човече, трябва да го видиш с очите си, за да разбереш за какво говоря.
Томас посочи ръцете на Миньо, после и краката.
— Добре де, защо не убодоха теб?
Миньо разпери ръце.
— Може и да са — нищо чудно да тупна след секунди.
Томас не знаеше дали говори сериозно.
— А и нямаше други, само този, когото мислехме за мъртъв. Разбесня се и ужили Алби, а след това избяга. — Миньо погледна към лабиринта, който вече бе напълно погълнат от мрака. — Сигурен съм, че скоро ще дойде цяла глутница, за да ни довърши с техните игли.
— Игли?
— Да, игли. — Миньо не обясни повече и изражението му говореше, че смята въпроса за изчерпан.
Томас погледна към гигантската стена, обрасла с бръшлян. Отчаянието го подтикваше да търси нови решения.
— Не можем ли да изкатерим стените? — попита. — По бръшляна. — Той погледна въпросително Миньо.
Момчето само въздъхна отчаяно.
— Кълна се, зеленяко, сигурно ни смяташ за идиоти. Наистина ли мислиш, че не ни е хрумвала подобна мисъл?
Гневът, който се пробуди у Томас, бе на път да прогони дори страха и паниката.
— Просто се опитвам да помогна, човече. Защо не престанеш да се тросваш на всяка дума и не започнеш да говориш с мен?
Миньо внезапно скочи и го сграбчи за ризата.
— Ти не разбираш, сбръчканяко! Нищо не знаеш и само влошаваш нещата, като се опитваш да си вдъхнеш надежда! Мъртви сме, чуваш ли? Мъртви!