Алармата продължаваше да пищи. Монк захвърли слънчевите очила и с тежка въздишка се обърна към Кимбърли.
„Дотук с простите работи“.
11:42
Мария впери поглед в живата картина пред себе си.
Щом сирените завиха, хирурзите около операционната маса замръзнаха. Д-р Хан стоеше със скалпел в ръка. Тъкмо беше направил първия разрез през скалпа на Баако.
Мария не можеше да откъсне поглед от струйката кръв, която се стичаше от осемсантиметровия разрез. Чувстваше се напълно вцепенена, съзнанието ѝ едва регистрираше алармата. Въпреки това мислите ѝ препускаха, питаше се какво се е случило.
Лица се обръщаха към високата врата в другия край на лабораторията за вивисекции. Надигна се разтревожено мърморене, хирургическият екип явно не беше сигурен дали да продължи с операцията.
Преди някой да реши едно или друго, Мария взе решението вместо тях. Реагира, без да мисли — втурна се към масата, твърдо решена да защити Баако, дори това да означаваше, че само отлага неизбежното. Подсече д-р Хан в коленете, събори го на пода и грабна скалпела от ръката му. Хвана го за черната яка и го придърпа към себе си.
Опря върха на скалпела в сънната му артерия.
— Събудете Баако! — извика на останалите.
Д-р Хан се опита да окаже съпротива, но Мария натисна скалпела. Потече кръв и той се вцепени отново.
— Веднага! — изкрещя тя.
Накрая един от екипа се размърда. Беше сестрата, която бе показала съчувствие. Отиде при системата и я спря.
— Извади и катетъра — нареди ѝ Мария и изгледа кръвнишки останалите. — Освободете го!
Никой не помръдна, така че тя стисна по-силно яката на д-р Хан и натисна върха на скалпела още. Той изпъшка от болка и извика на хората си да изпълняват. Подобно на Мария, вероятно осъзнаваше, че тя няма къде да отиде с пациента. Така че защо да не ѝ се подчини?
Докато тя продължаваше да го заплашва със скалпела, останалите махнаха хирургическото покривало от тялото на Баако и освободиха ръцете и краката му.
— Превържете раната — нареди тя на помощник-хирурга. Гласът ѝ ставаше по-мек, по-несигурен след като първоначалният приток на адреналин беше отминал.
Въпреки това докторът се подчини и затвори раната с лепенки тип пеперуда, след което избърса кръвта с марля. Когато приключи, сирените бяха замлъкнали.
В настъпилата тишина всички я гледаха в очакване на следващата ѝ заповед.
Мария стоеше пред тях, измъчвана от един-единствен въпрос.
„А сега какво?“
11:44
Щом чу алармата, генерал-майор Лау последва протокола в случай на пробив на сигурността и тръгна направо към комуникационния център на комплекса. Шестима мъже заемаха подредените в дъга маси под стената от монитори. Най-големият екран показваше триизмерна карта на четирите нива на комплекса, обхващащи километри тунели и стотици акри лаборатории, офиси, складове, спални помещения и безброй други стаи и различни зали.
Пробивът беше на южния вход на комплекса, където той се свързваше със стария лабиринт бомбоубежища и тунели на Подземния град.
— Колко са неканените гости? — рязко се обърна Дзяйин към Чан Сун.
— Засега неизвестно. — Подполковникът докосна слушалката си, заслушан в докладите на охраната, която приближаваше към мястото. С другата си ръка посочи мониторите. — В момента зареждаме картина от камерите в района.
На екраните се появи запис от камерите, пуснат назад. Накрая един от техниците вдигна ръка.
— Ето там — каза Чан.
Тя отиде с подполковника при станцията. Техникът пусна записа от момента на пробива. Картината беше от камерата, обърната към товарната рампа. Дзяйин гледаше как някаква група нахълтва и се нахвърля върху някакъв работник на прага.
Чан се пресегна над рамото на техника, спря записа и докосна всяко от лицата на екрана. Около тях се появиха сини квадратчета и увеличиха образа.
— Шестима — каза той, най-сетне отговаряйки на въпроса ѝ. — Една жена и петима мъже. Всички в армейски униформи.
Дзяйин се наведе към екрана.
— Наши хора ли са?
Не изключваше възможността от Министерството на държавната сигурност да са наредили тайна проверка на сигурността на базата. Въпреки това имаше чувството, че това не е тренировка.
Чан потвърди опасенията ѝ, като посочи едно от очертаните лица. Мъжът беше свалил слънчевите си очила и се виждаше, че не е китаец.
— Американци — каза той и я погледна. — Сигурен съм.