Понечи да почука на стъклото, но после размисли, облегна се назад и започна да наблюдава парада от интересни хора, докато минаваха през Сохо. На площад „Кеймбридж“ колата зави по Блумсбъри Стрийт, където нощният мрак бе озарен от арките на театрите и неоновите реклами. По стъклата на лимузината се стичаха дъждовни капки.
След Ню Оксфорд Стрийт обликът на града се промени. Ниските сгради от епохата на Тюдорите, дървените табели, окачени над тесните магазинчета, и газените улични лампи тук-там напомняха за Лондон от времето на Дикенс. Огромната каменна сграда на Британския музей се намираше вдясно. Грейт Ръсел Стрийт беше необичайно ярко осветена от прожекторите на телевизионни станции, дошли да заснемат известните личности, поканени на приема. Дори от разстояние Халид видя как светкавиците на фотоапаратите бляскат като мълнии. Подобно въодушевено снимане можеше само да означава, че е пристигнала някоя звезда от филмовия или музикалния бизнес.
Даймлерът пое по Грейт Ръсел, малка странична улица между постройки от XVIII век с множество прозорци. Пътят пред портата на музея беше блокиран от полицейски коли, микробус на охраната и няколко мотоциклета. Пред временната барикада стояха полицаи, които не пускаха по-нататък представителите на медиите и стотината любопитни зрители. Старшите репортери и фотографи бяха на територията на музея и се бяха наредили от двете страни на стъпалата пред сградата.
Картината беше позната. Макар че като студент бе посещавал музея много пъти, Халид имаше чувството, че е виждал и тази гледка. Барикадата и дори сградите представляваха неясни очертания като в сън.
Пустинята и наскоро изоставеният тренировъчен лагер, улиците, постройките, това място.
В мига, в който прозрението го осени, преградата между него и шофьора започна да се смъква. Лимузината се нареди във върволицата от други луксозни автомобили, чакащи да влязат в двора на музея. Шофьорът от Антилските острови, който го бе закарал от „Белгрейвия“ до „Савой“, бе заменен от турчин или може би афганистанец. Халид успя да забележи това, когато мъжът вдигна автоматичен пистолет.
Худари се хвърли встрани. Куршумът от оръжието със заглушител проби кожената тапицерия. Купето се изпълни с парлив мирис на барут. Халид сграбчи дръжката на вратата и изскочи навън. Вторият куршум разкъса шева на сакото му в областта на рамото, но не засегна тялото.
Худари падна на мократа настилка, претърколи се веднъж към тротоара, а после се надигна и се скри зад голяма саксия с цветя. Вече усещаше, че камерите и фотоапаратите са се насочили към него. Знаеше, че е уязвим, но не беше в състояние да помръдне. Стъклото на шофьора беше смъкнато и Халид видя, че мъжът го гледа. Саксията му осигуряваше твърде нищожно прикритие.
Хрумна му да изтича зад колата и да се шмугне в страничната улица, надявайки се да не го открият. После обаче си спомни за гилзата от деветмилиметров патрон, която Бигълоу намери в изоставения тренировъчен лагер. Халид познаваше оръжията и разбра, че шофьорът е стрелял с автоматичен пистолет двайсет и втори калибър. Преследваха го и други хора.
В прозорец в отсрещната страна на улицата блесна светлина, която за част от секундата се превърна в тънка струя и се стрелна в пространството между жилищната сграда и колата. Халид скочи и побегна. Изстреляната от ръчен гранатомет ракета падна върху капака на даймлера и експлодира.
Лимузината се взриви и въздухът се изпълни с горящ бензин, разтопен метал и смъртоносни шрапнели. Ударната вълна повдигна Халид и го хвърли във въздуха. Той се блъсна в портата от ковано желязо пред музея. Ударът изкара въздуха от белите му дробове. Шофьорът зад волана на даймлера беше разкъсан от експлозията.
Докато се опитваше да си поеме дъх и ушите му кънтяха, Халид чу автоматична стрелба. Обърна се и видя, че към него тича цяла армия. Оръжията бълваха огнени езици.
Над Атлантическия океан
Досущ стрела с тъп връх, лъскавият боинг 737 летеше на височина осем хиляди метра. Турбодвигателите му мъркаха приспивно, работейки с половината от максималната си мощност. Самолетът беше пътнически и побираше неколкостотин души. Но в този боинг имаше само един пътник.
Макс Джонсън се бе изтегнал на едно от кожените кресла в главния салон. Зад него се намираше камбузът, където готвеха като в петзвезден хотел, заседателната зала с маса от африканско дърво и спалнята със старинно легло, заковано за пода. Тоалетната беше в стил XIX век и бе по-стара от самолета с повече от едно столетие, а огледалото със сребърна рамка над нея беше толкова замъглено от времето, че отражението в него изглеждаше като стара фотография. Мокетът беше кафяво-червен и подхождаше на подбраните с вкус тапети и ориенталските килими, които скриваха функционалните очертания на самолета.