Формално боингът беше собственост на „Петромакс Ойл“ и беше на разположение на всеки високопоставен служител на компанията, но всеки знаеше, че е частният самолет на Макс Джонсън. През двете години, откакто корпорацията го бе купила, единствено той го бе използвал.
Шотландското уиски в небрежно отпуснатата му ръка беше толкова разредено, че приличаше на урина, и имаше същия противен вкус. Сакото му бе захвърлено на топка на седалката до него и беше толкова измачкано, че вероятно прислужникът му щеше да го смени, когато Макс се върнеше във Вашингтон. Ризата му беше изцапана с петна от алкохола, разлян по време на некоординираните му опити да махне вратовръзката си, завързана на стегнат възел на няколко сантиметра под гърлото му. Лицето му бе пребледняло, а под очите му имаше тъмни сенки, подчертаващи торбичките, оформили се през последните няколко безсънни нощи. Джонсън приличаше на обесен човек, току-що смъкнат от бесилото.
Той се надигна от креслото и изля питието си в мивката. Без да обръща внимание на кофичката с лед, Макс отново напълни чашата си с двайсет и четири годишното малцово уиски и го изгълта на един дъх. Това беше четвъртото му питие само за два часа, откакто самолетът бе излетял от лондонското летище „Гатуик“. Макар да усещаше, че е пиян и краката не го държат, чувството му за самопрезрение и отвращение не бе преминало. Всъщност се бе засилило и се бе вкопчило в плътта му, завладявайки душата му.
Той отново се отпусна на стола и заби брадичка в гърдите си в поза, изразяваща поражение и отчаяние. Тази нощ беше навечерието на най-голямото му постижение. С няколко дръзки хода Джонсън щеше да превърне „Петромакс“ в суперкорпорация като „Дженерал Мотърс“, „Ексон“ и Ай Би Ем, компания, чието име и мощ щяха да станат известни в целия свят. Поемайки твърде големи и излизащи от обичайната делова практика рискове, Макс буквално си бе продал душата, за да изкачи последните стъпала към върха на успеха. Когато тръгна от Лондон, имаше чувството, че е принц от Ренесанса, сключващ сделки, които ще се отразят не само на кесията му, но и на съдбата на цели държави.
Но сега, само няколко часа след като бе подписал договорите, той беше пиян и потиснат. Депресията го завладя веднага щом боингът излетя от Англия, но Джонсън бе чул гласа, който го укори, още в лимузината, докато пътуваше към летището. Гласът.
Гласът на баща му.
Призрачната ръка на баща му докосна рамото му и Макс подскочи, разливайки питието си върху коприненото египетско килимче под седалката. Както много пъти преди, въображаемият жест предизвика съкрушителни чувства. Но както и преди, когато бе усещал призрачното присъствие на баща си, мислите и емоциите бързо се разсеяха и изкристализираха в ясен спомен. Каквото и да правеше и колкото и големи завоевания да постигаше, Макс съзнаваше, че успехите му никога няма да заличат нито случилото се по времето, когато беше на шестнайсет години, нито последвалите унищожителни забележки.
Младият Джонсън бе помогнал на приятел да препише на изпит, като му даде своите отговори на теста. Разбира се, двете момчета бяха заловени и изключени от училище. Същата вечер, докато чакаше в кабинета на жилището, което стана техен дом, след като трудолюбивият, неуморен търсач на петрол Кийт Джонсън забогатя, Макс се страхуваше. Кийт бе натрупал състоянието си с усилена работа, решителност и много късмет. Той откри две находища за шест месеца и създаде „Петромакс Ойл“, компания, кръстена на единственото му дете. Макс си представяше разочарованието на човека, когото имаше за бог, и срамът, който изпитваше, беше непоносим. В онази нощ баща му се прибра у дома час по-късно от обичайното. Макс го чакаше като войник, изправил се пред смъртта, готов да приеме каквото му е подготвила съдбата.
Кийт Джонсън влезе в кабинета. Костюмът му беше прашен, защото успехът не го бе затворил в луксозен кабинет. Той все още обичаше да ходи при помпите, машините и хората, благодарение на които петролът течеше от равнините на Южен Тексас. Съпругата му бе съобщила за изключването на Макс и настроението му беше лошо.
— Как не те е срам да си служиш с измама! — изкрещя Кийт. — Няма по-лош от човека, който мами, с изключение на онзи, който лъже, за да спечели друг, и е толкова слабохарактерен, че позволява да ограбят труда му. Слушай внимателно, момче, защото ще чуеш това един-единствен път. Аз създадох тази компания заради теб. Лъгах, мамих и крадох, за да направя всичко това за теб и да ти дам възможност да тръгнеш по стъпките ми. Но сега разбирам, че човекът, за когото полагах труда си, е един безволев лакеи, който раздава онова, което е спечелил. Ако беше измамил, за да получиш по-добра оценка, бих те разбрал, но ти си знаел материала за изпита, ала си го дал на друг, за да получи също хубава оценка. Ти си позор, готова жертва за всеки, който се появи. Не мога да повярвам, че си мой син. Ние се издигнахме от нищото и по-добре не ни тласкай обратно там, защото Господ да ми е на помощ, но ще те убия. — Омразата в гласа на баща му беше най-страшното нещо, с което Макс се бе сблъсквал през живота си. — Отвращаваш ме.