Джонсън мразеше онова, в което се бе превърнал, ненавиждаше всичко в себе си — от изтънчения аристократ, за какъвто се представяше пред света, до засраменото шестнайсетгодишно момче, което все още живееше в него. Той беше станал същият като студения, изпълнен с омраза, твърдоглав човек, който бе обсебил живота му. Беше нарушил етичните норми, бе подминал моралните идеали и бе пренебрегнал международните закони. Вече не можеше да направи нищо. Нямаше граница, която да не може да премине. Нищо друго, освен амбицията му, нямаше значение.
Чашата му остана празна и Макс се изправи, за да я напълни, отбягвайки да погледне отражението си в огледалото. Когато най-после се видя, той се вторачи дълбоко в безумните си очи и съзря само яснота и целеустременост.
Възможността Макс Джонсън най-после да успокои личните си демони щеше да промени света, да опустоши хиляди квадратни метри земя и да причини смъртта на хиляди хора. Гледайки отражението си, той знаеше, че цената е ниска. Макс би направил всичко, би постигнал всякакви цели и би премахнал всички препятствия, за да може най-сетне да спечели обичта на едно отдавна умряло чудовище.
Джонсън знаеше, че дъщеря му е в Аляска, на пътя на кръстоносния му поход. Дори нейната смърт нямаше да има значение, ако баща му най-после го оставеше на мира.
Лондон
След като всичко в Британския музей отново се нормализира, все още остана да витае въпросът кой бе реагирал пръв на стрелбата, отекнала в мраморните коридори — жените, които започнаха да пищят веднага щом пред сградата се разнесоха изстрели, или многобройните телохранители, тайни полицаи и други професионалисти от охраната, наети за случая. Когато ракетата на терористите взриви лимузината на Халид Худари, пазачите поведоха паникьосаните гости на приема към една от зоните „Само за персонала“ в задната част на сградата, която предлагаше най-лесно защитимия изход.
Повечето високопоставени гости, както араби, така и англичани, бяха живели под терористична заплаха — от ислямски екстремисти или от сепаратисти от ИРА, и се държаха много по-спокойно, отколкото се очакваше. Те дисциплинирано позволиха на охраната да ги заведе на безопасно място. Разговаряха малко, докато се движеха в голяма група по дългите мраморни коридори, покрай стъклените витрини с експонати, скърцащи под тежестта на безценните произведения на изкуството и археологически съкровища. Учудващо беше, че арабските двойки проявяваха по-голяма загриженост един към друг, отколкото английските, и държаха ръцете на половинките си или шепнеха окуражителни думи, докато бързаха, придружавани от въоръжените пазачи.
По време на цялото изпитание към музея не бе отправен нито един куршум.
В няколкото криминални романа, които Халид бе успял да прочете докрай, пишеше, че куршумите свистят, докато прелитат над теб, и понякога може да ги усетиш как раздвижват въздуха. Никой писател обаче не споменаваше за непоносимата горещина, когато куршумът мине толкова близо, че може да изгори кожата на лицето или врата ти.
Около него хвърчаха парчета бетон, откъртени от уличната настилка. Очите му се напълниха с прахоляк. Той се хвърли на земята и се претърколи, колкото можа по-бързо, докато шестимата убийци се приближаваха към него и стреляха.
Полицаите, заели позиция на барикадата по-нататък по Грейт Ръсел Стрийт, отвърнаха на стрелбата. Смъртоносният кръстосан огън прелетя над Халид, който не можеше да намери укритие. Не можеше да се приближи до горящия даймлер, но мазният пушек, издигащ се от взривената кола, предлагаше тънка димна завеса, зад която да се скрие. Един от куршумите одраска гърба му, оставяйки пареща бразда от рамото до крака. Худари отново се хвърли на улицата и се долепи до бордюра. Костюмът му започна да пуши от горящата лимузина, а на ръката му се появиха мехури, но той не смееше да помръдне.
Двама от нападателите бяха убити, застреляни от снайперовата пушка на полицай, а други двама бяха ранени. Терористите се намираха на трийсетина метра от Халид, но пушекът и огънят го скриваха, и изстрелите им бяха неточни. Зрителите, събрали се да гледат откриването на изложбата, бяха избягали панически, като се препъваха и блъскаха един в друг, без да обръщат внимание на нещастниците, които паднаха, повлечени от тълпата.
Никой от журналистите не трепна, когато атаката започна. Откакто разказът на очевидеца Хърб Морисън за катастрофата на „Хинденбург“ го направи известен в цялата страна и промени въздействието на репортерите върху света, мечтата на всеки от тях беше да се озове наблизо в подобен момент. Всички се възползваха максимално от случая. Спокойно, като зрители, наблюдаващи тенис, те едновременно загърбиха члена на парламента, който слизаше от колата си, и насочиха погледи към престрелката на стотина метра. Отегчените им изражения се преобразиха и на лицата им се изписаха въодушевление и радост, когато започнаха да летят куршуми. Един журналист дори се засмя, когато даймлерът експлодира.