Пристанище за танкери „Алиеска“
Изминаха двайсет тягостни минути. Тиктакането на стенния часовник звучеше като сърдечния ритъм на умиращ човек. Обаждането на Мърсър до „Елмендорф“ бе осигурило два хеликоптера с по осем напълно екипирани командоси от ВВС. Верен на думата си, Дик Хена бе алармирал властите във Вашингтон. Анди Линдстрьом се бе свързал с единия пилот на хеликоптер в „Алиеска“, каубой, който според него щеше с готовност да се съгласи да лети до помпените станции на север. Щяха да се срещнат с него след трийсет минути на гражданското летище във Валдиз. Мърсър и Линдстрьом чакаха Майк Колинс да приключи телефонния разговор, а после щяха да изслушат мнението на Тед Моси за напредъка му по активирането на компютърната оперативна система на петролопровода.
Когато до срещата с пилота оставаха десетина минути, Колинс най-после излезе от кабинета си. Обветреното му лице имаше мрачно изражение. Очите му бяха изцъклени и унили. Топчето тютюн зад лявата му буза беше с размера на топка за софтбол.
— Не можах да се свържа с помпени станции пет и шест. Пробвах по телефона, по предавателя и по късовълновото радио. Дори по факса. Никой не отговаря.
— Какво искаш да кажеш? Нали не си изпратил всички във Феърбанкс? — паникьосан попита Линдстрьом.
— Разбира се, че не съм. За толкова глупав ли ме мислиш?
— Престанете. — Мърсър разпозна началото на спор, в който те щяха да се обвиняват взаимно, и бързо го прекъсна. Нямаше нито търпение, нито време за подобна бюрократична идиотщина. — В критично положение сме и нямаме време да седим тук и да се обвиняваме.
За пореден път той осъзна, че взима решения вместо Линдстрьом и Колинс, и отново двамата му се подчиниха, без да задават въпроси.
— Анди, искам да останеш тук и да координираш комуникациите. Освен това работи и с компютърния специалист. Задължително е да си възвърнеш контрола върху системата. Майк, ти и аз отиваме в помпена станция пет. Разузнавателните данни на мястото са изключително важни. Хеликоптерът ви има ли необходимата техника да се свържа с „Елмендорф“?
— Не знам — призна Колинс и премести топчето тютюн на другата си буза. Между стиснатите му устни потече тънка струйка жълт сок. — Трябва да говориш за това с Ед, пилота на хеликоптера.
— Добре, тогава да говорим с Ед. — Дори да изпитваше колебание, Мърсър не го показа. Действаше на интуитивното ниво, в което се бе научил да не се съмнява.
Когато пристигнаха на летището, небето бе потъмняло. Дъждът най-после бе спрял. Дърветата бяха натежали от водата. И най-лекият полъх на вятъра донасяше нов валеж на земята, но тази вечер нямаше нежен бриз. На откритото поле бушуваше яростен вятър и силната въздушна струя блъскаше Мърсър, принуждавайки го да се олюлява.
Самотният частен хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“ сред самолетите „Чесна 182“ приличаше на огромно насекомо, окъпано в изкуствена светлина, докато стоеше на четирийсет метра от пристанището. На скосеното под остър ъгъл плексигласово предно стъкло небрежно се бе облегнал тъмен силует. Ръцете му бяха кръстосани на широките гърди.
Пътниците бяха осветени и пилотът ги видя, преди те да добият ясна представа за него. Той се взря в светлината, проникваща от пристанището, и грубо се изсмя, когато позна единия.
— Дори не си помисляй да се приближиш, Мърсър — предупреди чернокожият пилот с плътния си баритон. — Съдията от Военната прокуратура каза, че имам законното право да те сритам по задника, ако се приближиш на по-малко от петдесет крачки от мен.
— Еди? — извика Мърсър. — Еди Райе?
— Самият той, бяло момче. И не се шегувам като ти казвам да стоиш далеч от мен, човече. Ти носиш лош късмет и не те искам отново край мен. Пилотското ми досие беше безупречно, преди да се появиш в живота ми, и смятам да си остане само с онази единствена катастрофа, докато ми подарят златния часовник за пенсиониране.
— Ще ти дадат златен часовник, Еди. Заслужи си го с бирата, която пресуши тогава. Още ли пиеш, докато пилотираш? — извика Мърсър, който вървеше малко по-напред от Колинс.
Двамата с Еди Райе се прегърнаха като приятели, които са мислели, че никога повече няма да се видят. Тялото на Еди беше стегнато и мускулесто. Той беше по-нисък от Мърсър, но раменете му бяха по-широки и вратът по-дебел. Райе беше хубавец. Кожата му беше гладка и лъскава, а големите му очи бяха дълбоки и ясни. Единствената му непривлекателна черта бяха дребните, неравни, пожълтели зъби, разположени на неравномерно разстояние един от друг.
Преди година Еди Райе беше лейтенант във флотата, пилот на хеликоптер „Сикорски Сий Кинг“, базиран на щурмовия кораб „Инчан“. Той имаше лошия късмет да кара Мърсър от самолетоносача „Кити Хоук“ до „Инчан“ по време на кризата в Хавай. Мърсър отвлече хеликоптера и заповяда на Райе да се отправи към Хавай, за да предотврати катастрофална агресия, която можеше завинаги да съсипе Съединените щати. Докато бягаха, след като осуетиха изстрелването на ядрена ракета, Мърсър, Еди и руският учен Валерий Бородин бяха принудени да кацнат в Северния ледовит океан. Еди пострада най-тежко и прекара три месеца във военноморската болница в Пърл Харбър. Флотата го бе освободила с почести и му бе отпуснала инвалидна пенсия, благодарение на която щеше да се чувства удобно до края на живота си, и Мърсър много се изненада, че го вижда.