— Откъде знаеш? Защо си сигурен, че не е искал да предизвика само пожар?
— Защото знам как разсъждава копелето и това не е достатъчно голямо за него. — Мърсър щеше да продължи, но сержантът го прекъсна. Полковник Ноф искаше да говори с него. Мърсър си сложи слушалките. — Да, полковник. Какво става?
— Току-що получих съобщение от Уейнрайт. Нашите хеликоптери им трябват за евакуация на ранените в Анкъридж. Болниците във Феърбанкс са препълнени. Необходими са им всички налични хеликоптери, за да карат пациенти на юг и лекари и медикаменти на север.
— Не. Продължаваме.
— Сам каза, че това може да е гонене на вятъра, а там долу умират хора. Те се нуждаят от нас.
— Там долу нямаше да има пожар, ако помпените станции не бяха атакувани. Правят го за отвличане на вниманието, полковник, нищо повече.
— Това отвличане на вниманието вече отне живота на двайсет и трима души, доктор Мърсър — язвително отбеляза Ноф.
— Съжалявам, но моята мисия има предимство. Край.
— Коравосърдечно копеле — процеди Майк Колинс и отново се обърна към прозореца, докато Феърбанкс изчезваше зад плоския корем на хеликоптера.
Мърсър не отговори. Той седеше, скръстил ръце на гърдите си. Очите му бяха безизразни и непроницаеми, но зад фасадата съзнанието му трескаво работеше. „Имам ли право? — запита се той. — Или осъждам на смърт невинни хора, като им отказвам хеликоптерите?“
— Мърсър, обаждане от Анди Линдстрьом — съобщи Еди Райе. — Казва, че никой не отговаря от помпена станция пет, но номер шест е на линия, всичко е наред с останалия персонал. Пита дали да изпрати още хора в пета.
— Не! Персоналът на помпена станция шест не трябва да я напуска при никакви обстоятелства. Ще ги накълцат на парчета, много преди да стигнат до командната сграда. Номер пет е под контрола на терористи. Сержант, обади се на полковник Ноф и му кажи, че мишената е помпена станция пет. Еди, колко остава до там?
— Най-малко един час и двайсет минути. Времето е убийствено, а хеликоптерите „Хюи“ са по-бавни и от нас, особено когато са натоварени догоре.
— По дяволите! Помпена станция пет изключи преди няколко часа. Възможно е Кериков вече да е тръгнал.
Времето сякаш спря. Винаги когато Мърсър поглеждаше часовника си, голямата стрелка отбелязваше все по-малка дъга. Ритмичното пулсиране на перките над главата му оказваше приспивно въздействие и замъгляваше съзнанието му, затова едва чуваше бръмченето на мотора на „Джет Рейнджър“ и репликите между Еди Райе и пилотите на двата „Хюи“. И после мислите му се избистряха. Връхлитаха го предимно страх и съмнения, но и силна умора, която причиняваше парене в очите му. Не беше спал от двайсет и четири часа. Но не това го измъчваше.
Изведнъж търсенето на неизвестното и на опознаването му, което бе преобладавало в живота му и го бе направило такъв, какъвто беше, вече не изглеждаше важно. Изпита желание да каже на Еди да обърне хеликоптера и да се отправи към Анкъридж. Това не беше негов проблем. Не беше тяхна битка. Мърсър много пъти бе излагал на риск живота си в името на някой идеал, който всъщност не можеше да определи точно и да назове.
Чакането винаги беше най-неприятното. И преди се бе изпречвал на пътя на неприятностите, докато стомахът му се свиваше от страх и съмнението причиняваше упорита болка в слепоочията му. Отдавна бе престанал да се чуди защо непрекъснато е заобиколен от опасности, но се питаше колко още ще му позволи да живее тази странна обсебеност. Колко пъти още щеше да слиза в недрата на земята, в шахти, които незабавно се нуждаят от ремонт? Колко пъти щеше да се качва на хеликоптер, за да се изправи пред някой като Иван Кериков, и да оцелее? В душата му се загнезди песимизъм. „Господи, колко съм уморен.“
— До помпената станция остават десет минути — извика Еди.
Мърсър изправи рамене и забеляза, че Майк Колинс го гледа учудено, сякаш чете мислите му. Без да му обръща внимание, Мърсър се наведе напред и надникна през предното стъкло на пилотската кабина. Сигналните светлини на двата „Хюи“ приличаха на проблясващи скъпоценни камъни в мрака, студена, но утешителна светлина, свидетелстваща за присъствието на други човешки същества в необятното пространство. Хиляди квадратни километра гори от брези и бели смърчове разделяха планинската верига на Аляска от хребета Брукс, към който се приближаваха. Районът бе осеян с десетки реки, потоци и малки езера.
— Има ли движение по магистралата „Далтън“?
— Не видях нищо, а от половин час летим над нея. Не забелязах полицейски коли на мястото, където са катастрофирали микробусите от „Алиеска“ — отвърна Еди. — Пътят е безлюден.