Вратата се отвори и в помещението влезе Абу Алам, Бащата на болката. На рамото му бе преметната полуавтоматична пушка „СПАС–12“. Арабинът имаше излъчването на опасен човек и Мърсър веднага усети това.
— Даваш ли ми го? — попита Алам.
— Не. Искам да го затвориш при другия пленник. И не желая да докосваш нито единия от тях. Ще имаш възможност да го направиш по-късно. Довечера имаме много работа.
— Обеща ми и ще си платиш, ако не ми дадеш затворниците.
Мърсър разбра, че извратеният психопат се страхува, че може да му отнемат възможността да убие него и другия пленник. Беше пределно ясно, че задачата ще му достави удоволствие.
Освен това Мърсър долови, че между двамата съществува неприязън. Всеки можеше да види, че арабинът неохотно приема заповеди от Кериков. Мърсър стигна до извода, че Алам работи за друг, който го е изпратил при руснака. Съюзът беше изгоден и за двете страни, нищо повече. Това, разбира се, нямаше значение, като се имаха предвид обстоятелствата, но Мърсър много искаше да разбере кой още участва в заговора.
— Имаме по-важни задачи, отколкото да се тревожим за нашите гости. — Кериков погледна Мърсър. Явно вече не го смяташе за заплаха. Сетне отново се обърна към Абу Алам. — Вземи няколко експлозиви от припасите, които донесох на борда. След като утре приключим, гарантирам ти, че ще можеш да се забавляваш с нашия уважаван геолог, а що се отнася до другия затворник, засега ще трябва да почакаме.
— Време ли е да премахна активистите? — оживено попита Абу Алам.
— Да, започни приготовленията. — Търпението, което проявяваше Кериков към Алам, изчерпваше силите му.
На Мърсър му се стори, че руснакът полага усилия да обуздава желанието на арабина да убива и пристрастеността му да причинява болка и страдания.
— Заведи го долу, вземи експлозивите и отново ела тук. Искам след час да напусна петролната платформа.
Кериков донякъде се държеше снизходително с Абу Алам, но дълбоко в душата си усещаше родството си с младия убиец. Въпреки по-изисканото си лустро и изтънчено държане, Кериков беше извратен като арабина. Това беше все едно да се сравнява безумието на Хитлер с това на главореза му Гьобелс — по-тъмните и по-светлите оттенъци на едно и също зло.
Алам дръпна пленника от стола и го блъсна. Мърсър прецени възможностите за бягство и отхвърли идеята като самоубийствена. Ръцете му бяха завързани, а Алам и двамата му помощници имаха общо седем оръжия. Мърсър знаеше, че би им доставило огромно удоволствие да ги извадят и да го застрелят, затова се остави да го блъскат. Обземаше го чувство за поражение. Бе изпаднал в положение без изход, в капан, откъдето нямаше бягство, загадка без отговор. Но нямаше намерение да остави всичко да свърши дотук. Когато стигна до вратата, Мърсър се обърна и още веднъж погледна Кериков. Руснакът спокойно пиеше питието си, сякаш не му пукаше за нищо.
— Жалко, че преди две седмици компютрите във Валдиз са засекли понижение на температурата на петрола в тръбопровода. Един от твоите пакети с азот е изтекъл, Кериков. Хората от „Алиеска“ вървят след екипа ти от ПАПС и махат пакетите веднага щом активистите ги поставят.
Кериков се обърна рязко и се вторачи изпитателно в лицето му с изражение, граничещо със съжаление. Когато заговори, гласът му беше тъжен, сякаш блъфът на Мърсър беше твърде жалък, за да го удостои с отговор.
— Разбира се, че лъжеш — самодоволно се ухили той. — От един месец контролирам компютрите. Не е имало никаква аномалия, откакто проникнах в тях. Наистина очаквах повече от теб.
„Спипах те“ — помисли Мърсър.
Абу Алам заби дулото на пушката си в гърба му, избута го в коридора и го поведе по палубите на петролната платформа — лабиринт от тесни пространства и работни шахти, чието предназначение беше неразгадаемо за Мърсър.
Вървяха така петнайсетина минути и въпреки доброто си чувство за ориентация, той се изгуби. Знаеше, че се намира навътре в надстройката, но не можеше да определи точно къде. Тъмните спираловидни пътеки се преплитаха и всяко следващо разклонение приличаше на предишното. Ако хранеше надежда да избяга, само нишката от кълбото на Ариадна можеше да го изведе от лабиринта.
Спряха пред двуметровия люк, който по нищо не се отличаваше от двайсетината други, през които бяха минали. Мърсър се обърна, но Абу Алам вече бе отстъпил назад и насочил в него пушката си.
— Отвори — изкрещя арабинът и един от хората му дръпна вратата.
Отвъд имаше малко помещение. Алам бе приготвил оръжието си, сякаш очакваше да види някого в каютата с размерите на телефонна будка. Мърсър осъзна, че гледа кабина на асансьор.