Ян Верховен стоеше заобиколен от последователите си в каюткомпанията на „Надежда“. В ръката си държеше чаша шампанско и на красивото му лице сияеше усмивка. Той се наслаждаваше на настроението около него и черпеше сили от възхищението на привържениците си. Сините му очи бяха помрачени единствено от факта, че Аги не е там, за да сподели радостта му. Той бе разбрал защо му е върнала пръстена. Аги означаваше много за него, но веселото празненство му помогна да преодолее чувството на загуба. Няколко свободни жени го гледаха с неприкрито обожание, защото слухът за заминаването на Аги се бе разпространил бързо.
Една от тях, девойка на деветнайсет години, привлече вниманието му и когато и се усмихна, тя отвърна на повторния му поглед с недвусмислено изражение на сексуално желание. „Вероятно още тази нощ ще имам нова любовница“ — помисли Верховен, докато слагаха поредната чаша с шампанско в ръката му.
— Колко остава още, Ян? — извика някой от дъното на препълненото помещение.
— Съвсем малко — ухили се Верховен. Детонаторът беше в джоба на ризата му. Тънкият мобилен телефон бе притиснат до гърдите му.
На долната палуба под каюткомпанията, където шумната веселба продължаваше, Абу Алам докладваше на Кериков. Той бе прекарал последните три часа в машинното отделение на „Надежда“ и бе поставил пластични експлозиви на тръбите за горивото, резервоарите и други стратегически места.
Дрехите му бяха мръсни, смуглата му кожа изцапана с машинно масло, а ръцете му бяха толкова черни, че сякаш беше с ръкавици. Двамата бяха сами в просторната каюта на Ян Верховен. Дебелият килим беше осеян с отпечатъци от стъпките на Алам.
Той разказваше безчувствено къде е поставил взривовете и как се е наложило да убие тримата инженери, които са се приближили до него. Очите му бяха безизразни и неумолими. Арабинът полагаше усилия да сдържи вълнението си и се опитваше да остане невъзмутим под критичния поглед на Кериков.
„Дали се досеща?“ — запита се Алам.
За Кериков беше естествено да заподозре предателство от страна на арабина, защото целият им свят се градеше на измама, но Алам не можеше да прецени дали руснакът знае, че покушението ще бъде извършено толкова скоро. Не след дни, а след часове.
Алам все още не бе избрал момента, защото сложните пресмятания не бяха по силите му. Той беше войник, а не офицер, и със сигурност не стратег. Хасан Руфти бе дал ясно да се разбере, че петролопроводът трябва да бъде разрушен и не трябва да има абсолютно никаква връзка между взрива и него и Кериков. Руфти и Кериков желаеха елиминирането на членовете на ПАПС. Никой от тях не искаше след това група млади идеалисти да се хвалят какво са направили. Убийството на руснака обаче щеше да бъде много по-трудно. Алам трябваше да се увери, че Кериков ще детонира пакетите с азот и ще активира скритата компютърна програма, която да включи помпените станции, и после да го убие, като го наръга светкавично с нож или го разкъса на парчета с ловната си пушка „СПАС — 12“. А най-добре би било, ако Кериков умре, когато Алам задействаше експлозивите, скрити на кораба, но арабинът не знаеше как да нагласи времето за двата удара.
„Вярвай в Аллах — напомни си той — и неговият Пророк ще те напътства.“
— Добре — каза Кериков, прекъсвайки прозрачните му мисли, защото двуличието на арабина беше очевидно. — Време е. Членовете на екипажа би трябвало вече да са пияни и след като детонираме пакетите с азот, няма да забележат, когато напуснем кораба. Това ще ни даде време да взривим „Надежда“. Доведи Верховен на мостика. Искам да видя лицето му, когато осъзнае какво е причинил на безценната си околна среда.
„Чесна“ беше ярко петно високо над сивите води на пролива Принц Уилям. Хидропланът летеше толкова високо, че бръмченето на мотора му не можеше да бъде чуто от ферибота, движещ се на изток от Суърд към Валдиз. Мърсър се надяваше, че плавателният съд се е отправил натам, докато го използваше за ориентир, за да стигне до Валдиз.
Засега всичко вървеше идеално. Чувстваше се почти удобно на пилотското място. Ръцете и краката му уверено управляваха контролните уреди. До ужасяващата перспектива на приземяването оставаха няколко минути. Най-много го безпокоеше безмилостното движение на голямата стрелка на часовника му. Не можеше да направи нищо, за да я спре или поне да я забави. Самолетът летеше с максимална скорост. Вероятността да стигне до „Надежда“ беше толкова малка, че практически не съществуваше.