— Ти от нас ли си, или от тях? — без предисловие попита мъжът до Мърсър.
— Зависи кои сме ние и кои са те. — Мърсър не можеше да разбере дали човекът е нормален.
— Те са онази екологична организация и тълпата репортери с тях. — Мъжът кимна към доближените една до друга маси до стената и десетината души, образуващи недостъпна общност. — А ние сме всички останали.
— Повярвай, аз съм един от нас. — Мърсър улови чувството за хумор на непознатия. — Аз съм минен инженер. А ти?
— Работя на борда на един от корабите, които насочват танкерите да излязат от залива Принц Уилям — отговори мъжът и отпи от бирата си. — Казвам ти, не проумявам как се издържат тези демонстранти. Плащат ли им да се бъркат в живота на другите хора?
— Ще се изненадаш, ако разбереш колко щедро са финансирани повечето природозащитни организации. И поне един от членовете е баснословно богат.
— И аз мисля така. Мързеливите се чувстват виновни, затова се грижат никой друг да не печели пари.
— Признателността на съвременните аристократи — измърмори Мърсър и погледна групата.
Не беше трудно да определи кой е журналист и кой член на ПАПС. Репортерите имаха безмилостен, циничен поглед, придобит от опит или престорен, който беше присъщ за представителите на тази професия. Природозащитниците обикновено бяха млади, невъздържани и усмихнати и приличаха на членове на спечелил победа колежански футболен отбор и приятелките им. В тях имаше някаква детска невинност и силно чувство за другарство, което ги обвързваше много по-здраво от обикновеното приятелство. Те бяха кръстоносци, братя по оръжие, сражаващи се в свещена мисия.
— Какво знаеш за тях? — обърна се Мърсър към съседа си, който като повечето жители на Аляска с готовност разговаряше с непознати.
— Не много. Само знам, че не ги искам в моя град. Тук са от няколко седмици заедно с репортерите. Журналистите си пъхат носа навсякъде, поучават ни за това и онова и се държат с нас като с кретени. А демонстрантите са още по-неприятни.
Членът на екипажа на придружителния кораб започна да разказва за преобърналата се цистерна, когато вратата се отвори и в бара нахлу студен въздух. Мърсър се обърна и видя, че голяма група усмихнати хора прекрачват прага. Девет мъже и пет жени.
Изобщо не се изненада, когато я видя. Беше логично тя да е в Аляска. Най-големият протест на организацията и се провеждаше във Валдиз и корабът им бе хвърлил котва в залива. Нямаше причина тя да не участва в акцията. А барът се намираше близо до обществените докове, където бе видял завързани няколко гумени лодки „Зодиак“ на ПАПС. Докато я гледаше, Мърсър се запита дали неговото присъствие там е случайно, както искаше да вярва. Или бе отишъл точно в този бар, надявайки се, че ще я намери там? Макар че от една страна очакваше появата й, той не беше подготвен за пристигането й.
Аги Джонсън не го видя. Лицето и сияеше. Групата веднага се отправи към масите, заети от членовете на ПАПС и раболепните репортери. Аги беше облечена в широк зелен анорак както в деня, когато за пръв път я бе видял в университета „Джордж Вашингтон“.
Мърсър я проследи с поглед и чу радостните викове на приятелите й, когато младата жена се присъедини към тях. Очевидно не я бяха виждали известно време и присъствието и беше причина за празничното им настроение. Той я наблюдава още няколко минути и после рязко се обърна, ядосан на себе си, че се държи като нещастно влюбен ученик, страдащ за края на лятното си увлечение.
— Господи — възкликна съседът му. — Готов съм и да пострадам, но да пипна онази кукла.
Мърсър погледна и видя, че Аги е съблякла анорака си и е останала по тясно черно поло. Той предполагаше, че събеседникът му предпочита по-закръглени жени, но и непознатият бе доловил съблазнителността на Аги Джонсън.
— Мисля, че едното не може без другото — мрачно отбеляза Мърсър.
Той изпи две бири и се приготви да си тръгне. Барът се бе напълнил. Оркестърът се оттегляше на първата си почивка и осветлението бе засилено. Неколцина местни жители се бяха приближили до масата на ПАПС и се бяха опитали да поканят жените на танц, но на всичките им бе отказано с безучастни, жестоки, надменни усмивки. Аги имаше най-много ухажьори и макар и по-любезни, отказите и не бяха по-малко категорични.
Един от активистите на ПАПС, великан с черна брада, който изглежда беше водач на групата, като се имаше предвид почтителното мълчание, настъпило, когато стана, вдигна чашата си за наздравица.
— За Брок Холт, замърсител на околната среда, който си получи заслуженото.