— Ако грешиш, ще ти скъсам задника — заплаши го Хена.
— Мислех, че ще го сториш, защото съм отишъл в Аляска.
— Добре. Какво друго знаеш?
— Нищо. А може би всичко. Научих, че Бърт Манинг е работил за Джонсън. И Джонсън е знаел точно в колко часа ще бъде извършено нападението в дома ми.
— Какви ги говорите? — Президентът мигновено усети скандала. Преди малко бе играл голф с Макс Джонсън.
— Не знам, сър, но говорих с дъщеря му и този факт много я е уплашил.
— Мърсър — намеси се Кони ван Бурен, — сериозно ли смяташ, че Джонсън е замесен? Той може да загуби много повече в Аляска от всеки друг.
— Съгласен съм с теб, Кони. Затова все още не съм сигурен дали е замесен. Това беше само информация, която научих и исках да ви предам.
— Ще проверим „Надежда“, но искам веднага да се върнеш във Вашингтон — прекъсна го Хена.
— Добре, Дик — сериозно каза Мърсър, — но искам да бъда в екипа, който ще се качи на „Надежда“.
— Операцията е на федералните власти. Ти си цивилно лице.
— Имай доверие на цивилните. Аз ти дадох следа, докато твоите двеста агенти, които си изпратил да слухтят из щата, не са открили нищо.
— Доктор Мърсър, аз ще се погрижа да участвате в операцията, но само като наблюдател. — Тонът на президента беше хладен и безстрастен. — Но искам лично да гарантирате, че след това ще се качите на първия самолет за Вашингтон.
— Можете да ми имате доверие.
Ричард Хена затвори мобилния си телефон и се облегна на креслото. Двамата с Кони ван Бурен седяха пред президента в Овалния кабинет. Макар че бяха облечени във всекидневни дрехи, обстановката беше официална.
Бяха там от два часа и обсъждаха осъществяването на новата енергийна политика на президента и участието на Хена, който трябваше да се погрижи всичко да мине гладко. Никой от вътрешните хора във властта във Вашингтон не беше толкова наивен, за да мисли, че предложението на президента няма да има сериозни последици както в национален, така и в международен мащаб. Петролните компании и природозащитните организации не бяха единствените участници, които се чувстваха застрашени от прекратяването на вноса на петрол.
Много страни производители на петрол виждаха в този ход поредната стъпка в плана на Америка да съсипе начина им на живот и затова се събираха в Лондон. Войнствените групировки в ОПЕК можеха да заплашват и да притискат Съединените щати, защото все още държаха мощно икономическо оръжие. Тримата души, седнали около голямото бюро, трябваше да се погрижат евентуалните репресивни мерки да не стигнат до бреговете на Америка.
— Кучият му син — изруга Хена, приближи се до вграденото в стената барче, наля си щедра доза шотландско уиски и го изпи на една глътка.
— Защо говориш така? — попита Кони.
— Мърсър знае повече от нас. Кълна се в Бога, че предизвиква тези кризи само за да ме злепостави — уморено отговори Хена. — Мисля, че не се справихте много добре, господин президент.
— Защо?
— Защо? Той може настина да изпълни заповедта ви и да се прибере вкъщи, а ние да загубим най-добрия си човек в Аляска.
— А агентите ти? — попита Кони.
— Изпратих двеста агенти, които не откриха нищо. Поръчах да следят пратките на „Федекс“, в случай че някой пакет изглежда подозрителен. Ето колко съм отчаян. Само за два дни Мърсър ни насочи към повече следи, отколкото целият ми персонал в Аляска. Никой от хората ми няма неговата научна подготовка, нито нюха да съзира връзка между нещата като него. Мърсър знае какво може да се направи с течния азот и за какво може да се използва, докато моите нетърпеливи момчета с къси подстрижки и държане на бейзболисти са готови само да ритат врати и да разбиват глави. Те не умеят да свързват фактите като Мърсър. Той е най-ценната ни придобивка в Аляска и ако реши да се прибере вкъщи, може всички да платим цената за това.
— Дик, аз познавам Мърсър по-отдавна от теб — намеси се Кони ван Бурен. — Не мислиш ли, че му оказваш прекалено голямо доверие?
— Ти не участва в кризата в Хавай, Кони — каза президентът. — Мърсър вече не може да ме изненада с нищо. — Той се обърна към Хена. — Мислиш ли, че са основателни подозренията му към ПАПС и Макс Джонсън?
— Към ПАПС може би. Водачът им е патологично копеле — отвърна Хена. — Но не и към Джонсън. Той е лоялен.
— Дик — сериозно рече президентът, — и двамата познаваме Филип Мърсър. Той ми спаси кожата в инцидента в Хавай. Вярвам му, щом изпитва подозрения. Проучи Макс Джонсън. Тихомълком.