Валдиз, Аляска
До зазоряване оставаха няколко часа и нощното небе беше черно. Дори звездите изглеждаха необичайно далечни и студени в безмълвния космос. Градът също бе притихнал. Единствено лекото плискане на вълните и свистенето на вятъра от време на време през хлабаво завързаните въжета обезпокояваха нощта. Беше почти четири сутринта — времето, когато хората и всички други дневни същества бяха отпаднали и немощни. Макар че разполагаше с електрическо осветление и сложни технологии, човекът все още се страхуваше от този час на денонощието и се криеше от него, както първобитните му прадеди бяха правили преди цяла вечност. Това беше часът на Иван Кериков.
Нощната тишина бе нарушена от настойчиво бръмчене, приближаващо се към града от север. Бръмченето се превърна във вой и после в гърления рев на двата шестцилиндрови двигателя на „Чесна 310“. Светлините му блеснаха в мрака. Пилотът се обади по радиопредавателя и автоматичното осветление на летището във Валдиз блесна, очертавайки единствената писта, дълга две хиляди метра.
Колесникът на самолета докосна асфалта. Човек с фенерче направи знак на пилота да се приближи до хангарите, където чакаше група хора. Дъхът им наподобяваше цигарен дим в студа преди зазоряване.
Пилотът изключи двигателите и над летището отново се възцари тишина. След няколко минути вратата се отвори и от частния самолет слезе Кериков. Лицето му беше изнурено, но светлосините му очи бяха запазили убийствения си поглед.
— Верховен? — извика той.
Ян излезе напред от групата мъже и тръгна към самолета, осветявайки с фенерчето си мокрия сребрист асфалт. Той бе пристигнал на летището малко преди самолетът на Кериков да кацне, оставяйки Аги да спи на борда на „Надежда“.
— Готов си. — Това не беше въпрос, а твърдение.
— Да, всичко е готово — отговори Верховен. — И имам добра новина. Установихме, че разузнавателните ни данни за пътя до помпена станция номер пет са погрешни. Не е необходимо разрешение да пътуваш по магистралата „Далтън“, освен ако не искаш да отидеш отвъд прохода Атигун. След това пътят е разрешен само за превозни средства от „Алиеска“. Тъй като миналия месец използвахме хеликоптер, за да транспортираме замразяващите пакети на север от помпена станция номер пет, предположих, че отново ще ни трябват, но сгреших. Може да пренесем останалия течен азот с камиони. Поръчал съм да ни чакат във Феърбанкс.
— Какво е разстоянието до помпената станция?
— Малко повече от триста километра от мястото, където сме складирали азота. По-голямата част от пътя обаче не е асфалтирана. Ще ни трябват най-малко четири часа, за да стигнем дотам.
Кериков дръпна нагоре ръкава си, за да погледне часовника — отривист, почти военен жест.
— Това означава, че ще бъдем в помпената станция около двайсет и един часа. Движението по пътя няма да е натоварено и работническите патрули от „Алиеска“ не би трябвало да представляват заплаха. Отлично, Ян. Поздравявам те за логичното мислене.
— Виж какво. — Гласът на Верховен стана по-твърд. — Трябва да знам на какво излагаш моите хора.
— Какво искаш да кажеш?
— Всички замразяващи пакети, които прикрепихме към петролопровода досега, бяха поставени на отдалечени места, почти без риск да бъдем разкрити. Този път обаче ще отидем в помпена станция, пълна с работници.
— Не ми казвай, че изпитваш съмнения — подигравателно каза руснакът. Ленивата му усмивка се стори на Ян като обида.
— Не, но искам да знам дали хората ми ще бъдат в опасност.
— Номерът за отклоняване на вниманието във Феърбанкс е подготвен. Най-много да се срещнем с половината от персонала на помпена станция номер пет. — Кериков се изсмя. Звукът отекна неестествено силно в почти безлюдното летище. — Освен това служителите на „Алиеска“ не са въоръжени. Ще бъде лесно, като да убиеш беззащитен шофьор на цистерна, Ян. Ако хората ти са толкова нетърпеливи да замразят петролопровода, както твърдиш, убеден съм, че са готови за малко раздвижване. Но ако искаш, те може да останат до камионите, докато моите хора потушат съпротивата.
Верховен отвори уста да възрази, но после си спомни за унижението, което бе изпитал преди два дни, когато Кериков го бе зашлевил, затова не каза нищо. Руснакът видя реакцията му и кимна. Много добре знаеше, че контролира холандеца.
— Качвай се на самолета. Ще излетим след минута. Кериков се отдалечи от „Чесна“, потъна в мрака, извади малък мобилен телефон и натисна бутона на един от номерата, които апаратът бе запаметил. Наложи се да позвъни два пъти, защото телефонният секретар отговаряше преди човека, с когото искаше да се свърже, да се събуди.