Цветана Кръстева
Лафкадио Хърн, или „Блуждаещият облак“
„Лафкадио Хърн е толкова японски, колкото тристишията хайку.“
Тази фраза присъства задължително във всички статии, студии, предговори за Лафкадио Хърн (1850–1904). Възприема се като толкова естествена, че днес вече никой не се пита на кого първо е хрумнала. Знае се обаче, че е изречена от японец.
Така или иначе, самият факт, че макар да пише на английски, Лафкадио Хърн, или по-точно Кондзуми Якумо — както сам избира да се нарича в Япония, — е включен дори в меродавния Библиографски речник на японската литература, недвусмислено говори, че за японците той е свой. А да бъдеш приет от една нация, която векове наред ревниво е бранела и продължава да брани духовната си чистота, е истинско признание.
Може би от значение е обстоятелството, че Лафкадио Хъря пристига в Япония в разгара на периода Мейджи (1868–1911), който слага край на близо тривековната самоизолация на Япония и я въвлича стремглаво във водовъртежа на световния културен обмен. А може би е израз на дълбока почит към този европо-американски чудак, който съумява да открие в Япония не само екзотика, но и едно туптящо сърце със своя човешка тъга и стремления, със съзнание за самобитно културно минало и с богата творческа фантазия.
Якумо — японското му име, е дълбоко символично. Означава Осем облака, или според митологичната трактовка на числото осем — Безброй облаци. Подобно на блуждаещ облак, гонен от ветровете, Лафкадио Хърн дълго се скита из различни страни, за да открие на четиридесетгодишна възраст страната, в която „по силата на кармата“, както полушеговито твърди, му е било отредено да живее.
Пътят му към Япония и към последното му име е всъщност път към себе си, път на самопознанието, на преодоляването на вътрешните противоречия, път към вярата в собствените възможности.
Роден е с името Патрик. От майка гъркиня и баща ирландец, който се озовава на гръцките острови в състава на британската армия. Трагичната съдба на майка му, доведена до пълно психическо разстройство от ледената враждебност на пуританското семейство на баща му, го превръща в сприхав неврастеник. Жестокостта на баща му, който захвърля майка му и я лишава дори от възможността да се среща с тримата си синове, го обременява с чувство за вина. Към това се прибавя и злополуката, сполетяла го в колежа в Ъшоу, Северна Англия, когато от удар с топка ослепява с лявото око.
Конфликтът с англо-ирландските му роднини прераства във враждебност към обкръжаващото го общество и довежда до нежелание, а и до невъзможност да се вгради в него. Преследван от чувство за непълноценност — физическа и психическа, на деветнадесетгодишна възраст той заминава за Америка и прекъсва зависимостта си от чуждата му „роднинска среда“. Патрик Хърн умира, за да се прероди като Лафкадио Хърн.
С новото име, избрано по асоциация с гръцкия остров Левкас, където е роден, той се връща към корените си, към майката, която живее в спомените му като романтичен идеал. „Всичко хубаво, което има у мен — пише Лафкадио Хърн на брат си, — идва от нея. Майката е онази, която ни създава, на която дължим благородството в душите си и способността да обичаме.“
Америка не му отваря веднага вратите си. Той дълго търси своя шанс, захващайки се с всевъзможни дейности, които едва го крепят на ръба на екзистенц-минимума, докато най-сетне успява да се промъкне във вестникарския бизнес и започва да пише — репортажи, статии, та дори книги. Първо е кореспондент на „Инкуайърър“ в Синсинати, после работи за един нюорлеански вестник, където го отвежда интересът му към живота на метисите, накрая се свързва със седмичника „Харпърс Уикли“. По едно време се опитва да издава и свое седмично сатирично списание, но се проваля. Може би защото смехът по начало не е най-силната страна на този мрачен човек, чиято най-удачна шега е навярно названието на ресторанта му „Трудни времена“, превърнал се в поредния му неуспех. Далеч по-добър се оказва в описанието на различни „страшни случки и истории“ — разказите от серията „Фантастика“ (1880) и книгата „Някои китайски призраци“ (1887), които дори му донасят известност.
Така, между шанса и неуспеха, го заварва 1890 година, когато по поръчение на „Харпърс Уикли“ заминава за Япония. Заминава, за да не се върне никога вече. Нито в Америка. Нито в Европа.
В Япония „блуждаещият облак“ най-сетне намира относително спокойствие, постига хармония с обкръжаващата го среда и открива себе си чрез фантастичния свят на японските легенди и предания.
Напълно различният японски социум му позволява за първи път да се отърси от потискащото съзнание, че не е като останалите. Да забрави за физическия си недъг и за недотам красивата си външност. В Япония той идва като гайджин — „външен човек“, „чужденец“, и тя му предоставя шансове, еднакви с тези на другите чужденци. Но за разлика от повечето от тях той не й се натрапва с поучения как следва да живее „по западен образец“, а просто се опитва да я разбере. Усетил се за първи път истински свободен и равноправен, той обиква страната, която му помага да си възвърне достойнството и самочувствието, съумява да се слее толкова органично с нейните традиции и начин на живот, че от „външен човек“ се превръща в натурализирания японец Коидзуми Якумо.