Някъде дълбоко в ума му просветваше предупредителна лампичка: „Нещо не е наред — нещо не е наред — нещо не е наред.“ Това не беше само въображението му. Беше нещо истинско. Първично възприятие на отрицателно качество. Първо усещаш дали качеството е високо или ниско и чак после търсиш причините, а не обратното. Ето какво усещаше.
Веднъж критикът Джордж Стайнър от „Ню Йоркър“ бе предупредил Федър: „Поне няма защо да се тревожите за екранизация.“ Книгата беше прекалено интелектуална, за да се правят опити да се екранизира. Тогава Федър отвърна на Стайнър, че „Туенти Сенчъри Фокс“ вече разполага с опция за филмова версия на книгата. Критикът го зяпна и после се обърна.
— Какво лошо има в това? — попита Федър.
— Много ще съжалявате — отговори Стайнър.
По-късно един адвокат от Манхатън, който се занимаваше с кино, му каза:
— Вижте какво, ако си харесвате книгата, съветвам ви да не я продавате на Холивуд.
— Какво говорите?
Адвокатът го изгледа смразяващо.
— Много добре зная какво говоря. Години наред се срещам с хора, които не разбират от кино, и ги съветвам същото, което казах и на вас. Но те не ми вярват. После пак идват. Искат да водят съдебни дела. Тогава им напомням: „Вижте! Нали ви предупредих! Продали сте правата. Сега трябва да се примирите!“ Пак ви повтарям, ако обичате книгата си, не я продавайте на Холивуд.
Адвокатът говореше за художествения контрол. В театралните постановки е традиция да не се променя нито една реплика без съгласието на автора, но в киното е едва ли не задължително изцяло да преобърнат текста, без дори да уведомят автора. В края на краищата го е продал, нали така?
Федър се бе надявал, че тази вечер Редфорд ще опровергае всичко това, но се случи точно обратното. Редфорд го потвърди. Той се съгласи със Стайнър и с адвоката.
Затова срещата не се оказа толкова важна, колкото очакваше Федър. Той се вълнуваше, защото е със знаменитост, а не от самата сделка. Беше казал на Редфорд: „Имате ги“, но нищо не беше твърдо, докато не се подпишеше договорът. Предстоеше да уговорят цената, значи можеше да се измъкне.
Почувствува се наистина измамен. Може би това беше обичайният спад след кулминацията, може би Редфорд просто беше уморен от полета, но каквито и да бяха мислите на Федър, той бе убеден, че тази вечер не ги е чул или поне не е чул всичките. Винаги е вълнуващо да се срещнеш със знаменитост, но инак Редфорд явно не се различаваше от другите.
В цялата история липсваше свежест. Редфорд се ползуваше с името на честен човек в деловите отношения, но се занимаваше с бизнес, който имаше точно обратната репутация. От никого не се очакваше да говори каквото мисли. „Сделките“ следват стандартна схема. С честността си Редфорд не побеждаваше схемата, дори не й се противопоставяше.
Не се усещаше съпричастност. Всичко приличаше на продажба на къща, при която бъдещите собственици не се чувствуват задължени да обяснят как смятат да я боядисат или как ще подредят мебелите. Типична холивудска схема. Редфорд създаваше впечатлението, че е водил подобни преговори не един и два пъти. Те се бяха превърнали в нещо като ритуал за него. Сигурно ги беше водил десетина пъти. Просто действуваше според стария модел.
Ето защо се изненада, когато Федър му каза: „Имате ги.“ Сепна се, защото моделът бе нарушен. От Федър се очакваше да се пазари. Точно в този момент можеше да изтръгне желаните от него отстъпки, а той направо се съгласи: огромна грешка в сделки от типа „да се победи противникът“ като при покупко-продажбите на недвижими имоти, където всяка от страните опитва всички възможни тактически ходове, за да откопчи от другата „най-изгодни условия“. Редфорд беше дошъл да получи, не да даде, но когато без никакви усилия изведнъж получи много повече от очакваното, сякаш за миг изгуби равновесие. Поне така изглеждаше.
Това личеше и от забележката, че Федър може да посещава снимачната площадка, „но не всеки ден“. Той никога нямаше да бъде един от създателите, щеше да е само посетител, макар и важен. Ключът се криеше в онзи израз за „омайването“ от кинаджийския жаргон. Той е част от схемата. Продуцентът, сценаристът, режисьорът или всеки, заел се с екранизацията, започва с „омайването“ на автора. Казва му колко пари ще спечели, дава му да подпише опцията, после ходи „да омайва“ финансистите и да им разправя каква велика книга ще получат те. Но щом веднъж се сдобият с книгата и парите, край на омайването. Хората с парите и авторът биват държани на максимално разстояние, а „творците“ се заемат с филма. Променят написаното от Федър, добавят каквото им хрумне, за да го пробутат по-успешно, продават го и се залавят с нещо друго, а той остава с известна сума, която скоро се стопява, и куп лоши спомени, които остават.