Не биваше да го кара да вземе Джейми. Той видимо се напрегна, когато му го предложи. Трябваше да си затваря устата.
Не биваше да спори с него. Няма да ти простят, ако не се увърташ и не говориш медени приказки. Ще ти го изкарат през носа. Много държат да ти покажат колко са големи и силни. Само да промълвиш, че май не са чак толкова големи и силни, колкото си Въобразяват, тутакси те намразват. Не понасят такива неща. Искат точно обратното. Джейми го накара да се чувствува слаб, а именно това не му хареса.
Сега Лайла само искаше да покаже на Капитана каква е в действителност. Беше й казал, че иска да научи всичко за нея. Желаеше да разбере каква е всъщност. Затова тя се опита да му покаже и ето го резултата! Джейми пък видя какво представлява той самият. Веднага го разбра.
Никога не бива да им разкриваш тайната за тяхната слабост. Въобразяват си, че не я забелязваш. А ако им кажеш, направо побесняват. Тогава истински те намразват. Почват да те обиждат. Точно така постъпиха в Рочестър. А тя им казваше истината. Затова я обявиха за болна. Те не желаят да чуят истината. Ако им я кажеш, постъпват лошо с тебе.
Краката я боляха ужасно. Трябваше да свали обувките и да продължи боса. Въпреки студа. Щеше да е приятно да ходи боса. Реши да повърви още малко и ако не види реката, може би да се събуе. Сигурно щеше да й се прииска да свали всичко.
Спомни си как веднъж се прибираше у дома и заваля. Беше с нова рокля. Помъчи се да се скрие под дърветата, но се почувствува ужасно зле. Знаеше, че вкъщи ще се прибере настинала, и точно така и стана. Дрехите й бяха прогизнали, беше мокра до кости. Обувките й жвакаха. Тя седна до канавката, както беше с новата рокля, и заплака, а дъждът се стичаше по нея отвсякъде. Поолекна й.
Може би трябваше и сега да седне. Не, не тук. Още не.
Подпря се с ръка на някакъв пътен знак, свали едната обувка, после другата. Така беше по-добре. Беше й приятно да ходи боса.
Идеше й да свали всичко от себе си. Ама всичко. Тогава някой щеше да спре и да й помогне. Заради дрехите хората смятат, че не съществуваш. Ако съблечеше всичко, щяха да видят, че действително е там.
„Никога няма да намериш щастието по този начин, Лайла.“ В подобни случаи лицето на майка й винаги изплуваше в нейното съзнание. Острият поглед на малките й очички. Майка й винаги беше права. Само две неща на този свят я правеха щастлива — мисълта, че е права, и мисълта, че е много по-добра от всички останали. При добрите постъпки замълчаваше. Но при лошите ти натякваше безкрай.
Все пак не правиш нищо лошо, нали? Не нараняваш никого, не крадеш и въпреки всичко хората те мразят точно заради това.
Ако наистина обичаш хората, те ще те убият заради любовта ти. Трябва да ги мразиш и после да се преструваш, че ги обичаш. Тогава ще те уважават. Но какъв е смисълът да живееш, ако можеш само да мразиш хората и да усещаш омразата им? Толкова й беше омръзнал този свят, където всеки мрази всички останали.
Как можеха да живеят ден след ден с цялата натрупана омраза? Тя нямаше край. Ето Лайла също се поддаваше. Успяха да я въвлекат. Точно така се получаваше. Забъркаха я и нямаше отърване. Мъчеше се да се измъкне, но не можеше. Нищо не й беше останало. Бяха и отнели всичко.
Искат само да те омърсят. Точно така. Да те омърсят, за да заприличаш на тях. Хвърлят мръсотията си по теб и после казват: „Виж, Лайла, каква мръсница си! Кучка!“
Не понасят хората да се любят. Но умират да се хвърлят в юмручен бой и някой наистина да е наранен и окървавен. Или да има война или нещо подобно. Всички са замесени и се мъчат да въвлекат и теб, за да не останеш настрана. Искат да се забъркаш също като тях, ти го правиш и тогава те одобряват и ти казват: „Лайла, колко си добра!“ Всъщност луди са точно те. Те не те познават, Лайла. Никой не те познава. Никога няма да те опознаят! Но, Господи, о Господи, нали ти ги познаваш!
А после стават толкова кротки. И се чудят как да те изоставят. Миг преди оргазма им си кралица, но само миг след това си боклук.
Капитанът не беше по стока. Е, и той се позабавлява. Сега само искаше от нея да си отиде. Щеше да отпътува за Флорида с яхтата, с парите си, с всичко и да я зареже тук.
По улицата нямаше никой, но Лайла изпитваше усещането, че някой я наблюдава. Струваше й се, че ако внезапно извърне глава, ще види някого точно зад себе си.
Сякаш за пръв път виждаше тъмните сгради наоколо. Като в лош филм с много убийства.
И от какво толкова се страхуваше? Нямаше от какво да се плаши. Поне нямаше да я оберат. Най-много да й вземат ризите. Щеше да е смешно. „Заповядайте — щеше да им каже Лайла, — тук имам едни ризи за вас.“ Нямаше да знаят какво да направят.