Картината изобразяваше Христос без ореол. Ала облаците отзад бяха малко по-светли около него, отколкото в краищата. Небето също просветляваше над главата му. Това беше всичко. Но то показваше действителното осветяване, не материален предмет, само промяна в силата на светлината. Федър се приближи към платното, за да прочете името на художника в долния край. Пак Ел Греко.
Нашата култура ни имунизира срещу това да отдаваме прекалено голямо значение на подобни факти, защото светлината няма „обективна“ реалност. Тоест тя е само „субективно“ и оттам нереално явление. Но в Метафизиката на Качеството светлината е важна, защото често се свързва с неопределено предвещаване на доброто, тоест с Динамичното Качество. Тя сигнализира за Динамично нахлуване в статична ситуация. Светлината се появява, когато се раздвижват статичните модели. Често се съпътствува от чувство на облекчение, защото статичните модели са освободени.
Федър смяташе, че новородените вероятно виждат тъкмо това сияние, докато светът за тях е още свеж и непокътнат, преди съзнанието да го разчлени на модели — светлина, в която всичко се разтваря при смъртта. Хора, преживели „близки до смъртта“ състояния, разказват за тази „бяла светлина“ като нещо изключително красиво и привлекателно, от което не желаят да се откъснат и да се върнат обратно. Светлината се появява, когато човешкият разум скъсва със статичните модели и се връща в чисто Динамичното Качество, откъдето тръгва при раждането.
По време на психичното си разстройство Федър бродеше на воля извън пределите на културната действителност и тогава светлината му беше ценен спътник — показваше му неща, които иначе би пропуснал, появяваше се при случки, които би отминал като незначителни, без да знае, че те ще придобият значение по-късно. Друг път се появяваше при случаи, чието значение Федър не можеше да разгадае, но се замисляше над тях.
Веднъж видя сиянието около малко котенце. Дълго време котето го следваше навсякъде и Федър се чудеше дали и то вижда сиянието.
Друг път го забеляза около тигъра в зоологическата градина. Звярът го изгледа сякаш с изненада и се приближи до стоманените пръчки на клетката. Тогава около лицето му се появи сиянието. Това беше всичко. После преживяването се свърза със стиховете на Уилям Блейк: „Тигър, тигър! Блясък ярък…“
Очите му сякаш излъчваха вътрешна светлина.
27.
В съня му се стори, че някой стреля по него, после разбра, че всъщност не сънува. Някой блъскаше по корпуса на яхтата.
— Добре де! — извика Федър. — Само една минута.
Сигурно беше началникът на пристана, дошъл за такса или нещо подобно.
Федър стана и както беше по пижама, плъзна капака и го отвори. Не познаваше човека. Беше чернокож, широко усмихнат, с ослепително бяла и чиста куртка. Сякаш току-що беше слязъл от етикета на пакет ориз марка „Чичо Бен“.
— Първи помощник се явява на вашите заповеди, сър! — каза той и бързо козирува, все така усмихнат.
Куртката беше с големи лъскави месингови копчета. Федър недоумяваше откъде ли ги е намерил. Човекът сякаш се хилеше на самия себе си.
— Какво искате? — попита Федър.
— Дойдох да почна работа.
— Сбъркали сте яхтата.
— Нищо подобно. Само дето не можеш да ме познаеш в униформата. Къде е Лайла?
Федър изведнъж го позна. Беше Джейми, човекът, когото видяха в бара.
— Още спи — отговори Федър.
— Спи ли! — Джейми отметна глава и се изсмя. — Ей, мой човек, ще ти се качи на главата! Вече минава десет сутринта.
Джейми показа златния си часовник.
— Време е да става!
Гласът му беше много силен. Федър забеляза, че ги наблюдава някакъв човек от една друга яхта.
Джейми пак се засмя, после усмихнат огледа яхтата.
— Добре ме метнахте. Както разправяше Лайла, трябваше да е поне пет пъти по-голяма. А то било нищо и никаква черупка.
На два пъти хвърли поглед към Федър да проследи реакцията.
— Е, карай! Няма нищо. На мен ми стига. Само дето Лайла ме излъга.
Федър се помъчи да се съсредоточи. За какво, по дяволите, му говореше тоя?
— Какво ти е казала Лайла? — попита той.
— Каза ми да се явя на работа тая сутрин. Ето ме.
— Това е лудост — възрази Федър. — Няма такова нещо.
Широката усмивка изчезна от лицето на Джейми. То придоби объркано, обидено изражение.
— Май ще трябва да си поприказвам с нея — проговори след малко Джейми и стъпи на борда.
Начинът, по който прескочи въжетата, издаваше, че не е никакъв моряк — не поиска разрешение, беше с калните си обувки. Федър понечи да го смъмри за мръсните обувки, но изведнъж забеляза, че по кея се приближава Ричард Райгъл. Райгъл му махна и се приближи. Той пък откъде се взе?