Втората алтернатива според него беше Лайла да потисне онова, с което се бори, и да се научи да се „приспособява“. Тогава сигурно щеше да изпадне в културна зависимост и редовно да посещава за „терапия“ психиатър или някакъв „социален съветник“, да приеме културната „реалност“, че бунтът й е безсмислен, и да се примири. По такъв начин щеше да продължи да води „нормален“ живот, но проблемът й, какъвто и да беше, щеше да остане в традиционните културни граници.
За съжаление и това решение не му харесваше повече от първото.
Въпросът не е: „От какво полудяват хората?“, а „От какво хората са нормални?“ Векове наред хората са се питали как да се справят с лудостта, а не се виждаше особен напредък. Според него най-добрият начин да се отнасяме към лудостта е да сменим ролите и да заговорим за истината. Лудостта е медицинска тема, която според всички е неприятна. Истината е метафизична тема, по която изобщо не съществува съгласие. Има какви ли не определения на истината и някои от тях могат да хвърлят много повече светлина върху случилото се с Лайла, отколкото субектно-обектната метафизика.
Ако предметите са в крайна сметка действителността, значи съществува една-единствена мисловна конструкция — тази, която отговаря на обективния свят. Но ако истината се определя като висококачествен набор от интелектуални ценностни модели, тогава лудостта е лошокачествен набор от интелектуални ценностни модели и картината се оказва съвсем различна.
Когато една култура пита: „Защо този човек не вижда нещата така, както ние?“, можем да й отговорим, че не ги вижда, защото не ги цени. Прибягнал е до неутвърдени ценностни модели, защото те решават ценностни конфликти, с които културата е неспособна да се справи. Причините за лудостта могат да бъдат най-различни — от химичните неравновесия до обществените конфликти. Но лудостта е решила конфликтите с неутвърдени модели, които, изглежда, са от по-високо качество.
Лайла сякаш е в състояние, подобно на транс, но какво значи това? В субектно-обектния свят трансът и хипнозата са известни птицечовки. Тъкмо затова съществува предразсъдъкът, че макар и да не могат да се отрекат, в тях има нещо „нередно“. За предпочитане е да бъдат изблъскани колкото е възможно по-близо до емпиричното бунище, наречено „окултното“, и да бъдат оставени на антиемпиричната тълпа, която се прехласва по астрологията, гледането с карти „таро“, „ичинг“ и тям подобни. Ако да видиш, значи да повярваш, хипнозата и трансът биха били невъзможни. Но понеже съществуват, излиза, че е отхвърлян поддаващият се на емпирично наблюдение емпиризъм.
Иронията е в това, че понякога културата фактически насърчава транса и хипнозата заради собствените си цели. Театърът е форма на хипноза. Същото се отнася за киното и телевизията. Когато влизаме в киносалона, ние прекрасно знаем, че ще видим само двайсет и четири сенки в секунда, прожектирани върху екран, за да създадат илюзията за движещи се хора и предмети. И въпреки това се смеем, когато двайсет и четирите сенки в секунда се шегуват, и плачем, когато сенките показват престорената смърт на актьорите. Знаем, че са илюзия, но влизаме в нея, ставаме част от илюзията и докато тя продължава, не я възприемаме като илюзия. Това е хипноза. Транс. А също форма на временна лудост. И освен това могъща сила за утвърждаване на културата. Ето защо културата разпространява филми и ги цензурира за собствена изгода.
Федър смяташе, че при постоянната лудост изходите на театъра са затворени главно защото се знае, че представлението отвън е много по-лошо. Лудият си прожектира свой личен, неутвърден от цензурата филм, който му допада повече от филма на културата. Ако искаш да му покажеш филма, който всички останали гледат, трябва да намериш начин да го убедиш, че за него това ще е ценно. Иначе защо ще става „по-добър“? Той вече е станал по-добър. Тук опираме до моделите, които определят какво е „по-добро“. От вътрешна гледна точка лудостта не е проблемът. Тя е решението.
Федър не беше сигурен какво може да се стори на Лайла по-ценно.
Дояде сандвича си, прибра храната и изми чинията в мивката. Като че ли беше време да се занимае с двигателя и причината да прегрява.
Дано бяха запушени тръбите на водния охладител. Не дай си Боже да се е задръстил самият двигател. Тогава щеше да се наложи Федър да махне главите на цилиндрите и да прегледа всичко, докато намери запушването. Самата мисъл го ужасяваше. Постъпи много глупаво, като не купи заедно с яхтата охладителна система с прясна вода — при нея двигателят никога не можеше да се запуши.