— Нейната любов ли беше виновна или тяхната омраза?
— Не бих го нарекъл любов.
— А би ли нарекъл тяхното омраза? Какво точно е направил той на тях, за да го намразят?
— Е, сега вече не си наивен — отговори Ричард Райгъл, — сега нарочно се правиш на глупак. Да не искаш да ми кажеш, че жена му не е имала право да се ядоса?
Писателят се замисли, после рече:
— Не зная, но нещо в тази история не пасва.
— Прав си — съгласи се Ричард Райгъл.
— Винаги нещо не пасва, логично погледнато — продължи писателят. — Как е възможно една любов, която не наранява никого, да е толкова лоша?… Помисли. Кой е бил наранен?
Ричард Райгъл помълча, преди да възрази:
— То не беше любов. Лайла Блуит не знае какво е да обичаш. Беше измама. — Гневът му растеше: — Толкова пъти съм чувал думата „любов“ от устата на хора, които нямат понятие какво означава тя.
Още помнеше жената на Джим в кантората. Беше закрила очи с ръце и се мъчеше отчаяно да говори със спокоен глас. Ето това беше любов.
— Нека използуваме друга дума, „чест“ — каза Райгъл. — Човекът, за когото говорим, опозори честта на жена си, честта на децата си, на всички, които му имаха доверие, включително и на себе си. Хората простиха слабостта му, но загубиха уважението си към него и това сложи край на възможностите да заема отговорна длъжност.
— Но Лайла не е проявила слабост. Тя е знаела какво прави. Писателят го гледаше втренчено, сякаш изумено.
— Не зная подробности от семейния ти живот, мой човек, но те предупреждавам, че ако не внимаваш, покрай нея ще ти се случи същото. — Помисли малко и добави: — Ако вече не се е случило.
Райгъл погледна писателя, за да види ефекта от думите си. Нямаше никаква промяна в изражението му. Явно нищо не можеше да пробие дебелата броня.
— Но кого е наранила тя? — попита Капела.
Райгъл изгледа Бил смаяно. И той ли? Смяташе Капела за по-разумен. Такива бяха времената.
— Все още някои от нас — обърна се той пак към писателя — не възприемат хедонистичната ти философия на „Качеството“.
— Само зададох въпрос — каза писателят.
— Но този въпрос изразява определена позиция — отвърна Ричард Райгъл, — а точно тази позиция е отвратителна за някои хора, включително и за мен.
— Все още не разбирам защо.
Божичко, беше нетърпим.
— Добре, ще ти кажа защо. Ще ме изслушаш ли?
— Естествено.
— Не, сериозно?
Писателят не отвърна.
— В книгата си казваш, че всеки знае и е съгласен с това, какво представлява „Качеството“. Но всъщност не си прав! Отказваш да дадеш определение на „Качеството“ и така предотвратяваш всякакви спорове по темата. Твърдиш, че „диалектиците“, които я дискутират, са мошеници. Предполагам, че тук включваш и адвокатите. Много хубаво. Внимателно връзваш ръцете и краката на критиците си, за да не ти се противопоставят, хвърляш кал по репутацията им и после казваш: „Добре, хайде излезте да се бием.“ Много смело. Много смело, няма що!
— Може ли да изляза да се бия? — попита писателят. — Точните ми думи са, че няма единодушно мнение що е Качество, но несъгласието се отнася само до предметите, на които според различните хора то е присъщо.
— И каква е разликата?
— Качеството, по което има единодушие, е първоизточник на всичко. Предметите, за които хората спорят, са преходни.
О, Господи, какъв умен разговор, помисли Ричард Райгъл.
— Какъв „първоизточник на всичко“? Мнозина от нас преживяват и без този първоизточник, изглежда, за него можеш да говориш само ти. Повечето хора предпочитат да се придържат към добрите старомодни преходни предмети. Впрочем как поддържаш връзка с прекрасния „първоизточник на всичко“? Да не би да имаш специално радио? А? Как се свързваш?
Писателят не каза нищо.
— Чакам да чуя — настоя Ричард Райгъл. — Как поддържаш връзка с Качеството?
Писателят продължаваше да мълчи.
Ричард Райгъл усети внезапно облекчение. Почувствува се много по-добре, отколкото цялата сутрин. Най-накрая бе успял да му каже нещо.
— Има отговори — най-после продума писателят, — но не смятам тази сутрин да ги споделям с теб.
Нямаше да се отърве така леко.
— Тогава да ти задам един по-лесен въпрос — каза Ричард Райгъл. — Нали поддържаш връзка с „първоизточника на всичко“?
— Да — потвърди писателят. — Ти също, но просто не го осъзнаваш.
— Е, старая се, но ще трябва мъничко да ми помогнеш. Нали освен другото „първоизточникът на всичко“ ти казва кое е добро и кое — лошо. Така ли е?
— Да — отвърна писателят.