Той се облегна назад. Писателят изглеждаше изумен. Добре. Капела също изглеждаше сериозен. Хубаво. Бил беше свястно момче. Онези радикално настроени интелектуалци понякога завладяват хората на неговата възраст и им пълнят главите с приумиците си, а те вярват, защото не са достатъчно зрели да преценят какво всъщност представлява светът. Но за Бил Капела Райгъл хранеше надежди.
— Не съм вършил работата на сатаната — възпротиви се писателят.
— Стараеш се да правиш онова, което притежава „качество“, нали?
— Да — потвърди писателят.
— Ето виждаш ли какво става, когато се забъркваш с думи, които звучат чудесно, но никой не може да определи? Затова имаме закони — да определят що е качество. Дефинициите може да не са достатъчно съвършени за твоя вкус, но те уверявам, че с тях е много по-добре, отколкото да оставиш всеки да прави каквото му хрумне. Всички знаем до какво води другото.
Писателят изглеждаше объркан, Капела — слисан. Ричард Райгъл беше доволен. Най-накрая успя да изложи тезата си, а това винаги му доставяше удоволствие, дори да не получаваше хонорар. Точно за това го биваше. Може би трябваше да напише книга за качеството и да обясни какво всъщност представлява то.
— Я ми кажи — настоя той, — наистина ли искрено вярваш, че Лайла Блуит притежава качество?
Писателят дълго мисли, после каза:
— Да.
— А защо просто не се помъчиш да ни обясниш откъде ти хрумна, че Лайла притежава качество. Можеш ли?
— Не, едва ли.
— Защо?
— Прекалено трудно е.
Ричард Райгъл не очакваше такъв отговор. Разбра, че е време да прекрати разговора и да тръгне.
— Добре — изрече той с примирителен тон, — сигурно има нещо, което не разбирам.
— Така ми се струва — съгласи се писателят.
Гласът му беше като на болен. Много дълго бе плавал сам. Ричард Райгъл пак погледна часовника си. Беше време да тръгват.
— Едно последно нещо — каза той, — надявам се да го приемеш като повод за размисъл, не като лична обида. Снощи, а и в Осуего забелязах, че си един от най-саможивите хора, които съм срещал. Мен ако питаш, ще си останеш такъв, освен ако не намериш някакъв начин да разбереш ценностите на окръжаващите и не се приобщиш към тях. Другите хора също имат значение. Трябва да го разбереш.
— Разбирам го… — започна писателят, но на Райгъл му стана ясно, че не е така.
— Трябва да вървим — обърна се той към Капела и стана от масата. Приближи до бара, плати сметката и настигна писателя на вратата. — Изненадан съм, че сега ме изслуша — каза Ричард Райгъл, докато се връщаха при яхтите. — Не мислех, че си способен на такова нещо.
Когато яхтите се появиха пред погледите им, те видяха, че Лайла е застанала на палубата. Тя им помаха. Тримата отвърнаха на поздрава.
7.
В Кингстън яхтата на Федър приличаше на привързан с въже дом със съседи — дока и пристанището. Но тук на открито, в реката „съседите“ бяха изчезнали и домът под палубата не беше нищо повече от склад, където най-важното бе предметите да не се разместват и чупят, когато яхтата се накланяше под напора на вятъра. Сега на палубата вниманието на Федър бе погълнато от формата на платната, посоката на вятъра, течението на реката, сгънатата до него карта с обозначения на извивките, фаровете и поредицата червени и зелени шамандури по маршрута към океана. Реката изглеждаше кафява от наносите, в нея плаваха множество отломки, ала той можеше да ги избегне. Духаше приятен бриз, но поривите и отклоненията в посоката му вероятно се дължаха на контура на речната долина.
Федър се чувствуваше потиснат. Райгъл наистина го беше поставил натясно. Сигурно някой ден щеше да стане достатъчно дебелокож, за да не се трогва от такива като него, но все още не беше така. Беше си внушил, че яхтата осигурява уединение, мир и спокойствие и мислите могат да текат свободно, без някой да ги прекъсва. Оказа се, че е сбъркал. Поела на път, яхтата означаваше низ от непрекъснати опасности, които не ти оставят време да мислиш за нищо друго освен за моментните потребности. А яхтата на котва до кея представляваше магнит, който неудържимо привлича за разговор всеки случаен минувач.
Беше се примирил и когато се запозна с Райгъл, реши, че той е само един от стотиците срещнати по време на пътуването, които днес са тук, утре ги няма. Лайла принадлежеше към същата категория… много можеше да се говори за скитническия живот, където човек никога не знае с кого ще се сблъска или с кого ще спи следващата нощ.