В щат като Минесота или Уискънсин човек може да е беден и пак да запази достойнство, ако се труди усилено, живее сравнително чисто и мисли за бъдещето. Докато тук, в Ню Йорк, когато си беден, ти си беден и толкова. Това значи, че си никой. Наистина никой. Ако пък си богат, наистина си някой. Това като че обясняваше деветдесет и пет на сто от всичко, което се случваше в тази част от страната.
Може би го забелязваше, защото мислеше за индианците. Някои разлики са просто между града и селото, а Изтокът е предимно градски. Но други различия отразяват също европейските ценности. Всеки път, когато идваше насам, Федър усещаше как хората стават по-официални, по-затворени и… хитри. Използвачи. Европейци. И освен това дребнави и стиснати.
Там, на Запад, индианците се шегуват, че вождът е най-бедният човек в племето. Всеки изпаднал в нужда се обръща към него и според индианския нравствен кодекс — „щедростта на граничните територии“, вождът е длъжен да помогне. Федър не смяташе, че по реката съществува нещо подобно. Представяше си как непознат моряк спира край голяма къща в стил Астор и казва: „Видях, че свети, и реших да се отбия просто да поздравя.“ Икономът нямаше да го пусне вътре. Щяха да се ужасят от нахалството му. А на Запад сигурно биха се почувствували задължени да го поканят да влезе.
Тук нещата вървяха от зле по-зле. Богатите ставаха все по-безочливи, бедните — все по-мръсни, докато най-накрая се стигнеше до Ню Йорк. Побъркани бездомници киснеха над решетките на отдушниците и в същото време милиардери с техните придружители ги подминаваха, за да се качат в лимузините си. И всички сякаш приемаха положението за нормално.
Странното е, че именно в тази долина е най-лошо. Оттатък във Върмонт или Масачузетс не бие толкова на очи. Федър не знаеше как да си го обясни. Сигурно имаше някакви исторически причини.
Нова Англия е заселена с емигранти по съвсем различен начин. Ето обяснението. Някога Нова Англия е била едно голямо семейство само от бели, англосаксонци, протестанти, докато в долината никой не се е задържал за дълго. Холандци, англичани, французи, германци, ирландци — често враждуващи помежду си. Затова още от самото начало се е наложила агресивна, експлоататорска атмосфера. Може би в Нова Англия класовите различия и експлоатацията са били същите, може да са били дори още по-големи, но са ги притъпявали, за да запазят семейството. Тук с тях открито са парадирали. Точно това представляваха „дворците по Хъдзън“ — открито перчене с богатството.
Струваше му се, че част от сутрешната „нравственост“ на Райгъл също произтича от духа на източните щати.
… Не, не. Имаше нещо друго. Ако беше истински човек от източните щати, той щеше просто да премълчи и да се отдръпне. Защо му трябваше да се забърква? Нямаше никаква нужда. Но той беше ядосан.
… Сигурно имаше някаква връзка с известността.
Щом станеш известен, на някои хора им доставя удоволствие да ти се нахвърлят и ти не можеш да направиш почти нищо. Цяло лято Федър не го беше преживявал — някой изведнъж да скача срещу теб ни в клин, ни в ръкав, само защото смята, че си знаменитост. Вероятно това беше обяснението. В миналото му се бе случвало обикновено по приеми, когато хората са пийнали малко повечко. Но никога на закуска.
Най-често човек застава нащрек, когато почнат да го обсипват с похвали. Тогава става ясно, че хората са си изградили някакъв фалшив образ. Така беше и с Райгъл в Осуего, но то се случи толкова отдавна, че Федър го беше забравил.
Въпросът с известността също представляваше отделно явление, свързано с индианско-европейския конфликт на ценностите. Беше типично американско — в един миг да направиш от някого знаменитост, да го отрупаш с похвали и богатство и тогава, щом най-накрая той повярва в достойнствата си, да се помъчиш да го унищожиш. Първо му се кланяш доземи, после го хващаш за гърлото. Според Федър причината се криеше в обстоятелството, че в Америка човек трябва да отговаря и на европейското изискване за социално превъзходство, и на индианското изискване за социално равенство. Няма значение, че двете цели си противоречат.
Ето как се стига до напрежението, напрежението на ръководителите в деловите кръгове — най-спокойните, усмихнати и предразполагащи хора в света, които същевременно се съсипват да победят конкуренцията и да вървят напред. Всеки иска децата му да бъдат отличниците на випуска, но никой не бива да е по-добър от останалите. Най-слабият ученик в класа се измъчва от чувство на вина, мрази се и си мисли: „Не е честно! Всички са равни!“ После знаменитостта, Джон Ленън, пристъпва да му даде автограф. Това е краят на знаменитостта, на Джон Ленън.