След като осъзнае сложния ценностен модел, наречен „предмет“, и проумее как той действува, новороденото бързо развива умения и скорост, за да преодолее сякаш с един-единствен скок породилата го дедуктивна верига. По същия начин се научаваме да караме кола. Отначало процесът е много бавен, вървим по пътя на пробата и грешката, изучаваме кое какво причинява. Но съвсем скоро почваме да действуваме толкова бързо, че дори не се замисляме. Същото важи за предметите. Използуваме тези сложни модели, както управляваме кола, без да се замисляме. Едва когато двигателят се повреди или „предметът“ се окаже илюзия, принудително осъзнаваме дедуктивния процес. Ето защо смятаме субектите и обектите за първични. Не помним онзи период от живота си, когато не са били такива.
По такъв начин статичните ценностни модели се превръщат във вселена от различими неща. Елементарното статично разграничаване между множества като „преди“ и „след“ или „подобно“ и „различно“ се разраства в невероятно сложни познавателни модели, които се предават от поколение на поколение като митос, като културата, сред която живеем.
Ето защо според Федър малките деца по-бързо от възрастните възприемат Динамичното Качество, ето защо начинаещите обикновено са по-бързи от специалистите, ето защо първобитните народи понякога са по-бързи от „напредналите“ култури. Американските индианци извънредно умело се придържат към вечно изменящия се център на нещата. Именно затова говорят и действуват без излишни украшения, които нарушават мистичното им единство. Отколешен център на живота им са почти единствено движението, действието и говоренето в съответствие с Великия Дух.
Индианското понятие „манито“ често е равнозначно на „Бог“ според белите, които обикновено са убедени, че всички религии са теистични, и според самите индианци, които не са особено придирчиви към словесния изказ. Но както Дейвид Манделбаум отбелязва в книгата си „Претопяването на равнините“, „понятието «манито» се отнася главно до Висшето същество, но се използува и в редица други случаи. С него се обозначават проявите на умение, късмет, благодат, съдба и всяко чудодейно събитие. В него се включват всички явления, които излизат извън рамките на всекидневието.“
С други думи, „Динамично Качество“.
След като установи, че светът се дели главно на статично и Динамично Качество, Федър почувствува, че една от целите е постигната. Първата класификация в Метафизиката на Качеството вече покриваше спектъра на опита от първобитния мистицизъм до квантовата механика. Сега оставаше Федър да запълни празнотите колкото е възможно по-внимателно и методично.
В миналото покрай радикалните си увлечения Федър размишляваше само за Динамичното Качество и пренебрегваше статичните модели. Винаги досега бе смятал, че те са мъртви. В тях няма любов. Не обещават нищо. Да им се подчиниш, означава да се подчиниш на смъртта, защото в неизменното няма живот. Сега обаче започваше да разбира, че крайността отслабва неговата теза. Животът не може да съществува само с Динамично Качество. То не е трайно. Да се придържаш единствено към Динамичното Качество без статичните модели, е все едно да се придържаш към хаоса. Федър осъзна, че може да научи много за Динамичното Качество, ако изследва какво всъщност то не е, вместо да прави безплодни опити да определи какво е. Статичните модели на качеството са мъртви, когато са единствени, когато изискват сляпо послушание и потискат Динамичната промяна. Въпреки всичко те са необходимата заздравяваща сила, която предпазва Динамичния напредък от израждане. Макар и Динамичното Качество — Качеството на свободата, да създава света, в който живеем, моделите на статичното качество, качеството на реда, съхраняват този свят. Нито статичното, нито Динамичното Качество могат да оцелеят сами по себе си.
Ако приложим тази концепция към случая с онзи брухо в Зуни, истинността й става очевидна. Динамичният брухо и статичните жреци, неговите мъчители, на пръв поглед изглеждат смъртни врагове, но всъщност те не могат един без друг. Трябва да съществуват и двата типа хора. Ако повечето жители на Зуни започнат да се напиват, да се хвалят и да надничат през прозорците, отколешният им начин на живот не би могъл да се запази. Но без диви, заклеймени бунтари като брухо, готови да прегърнат всяка нова идея отвън и да я внесат в обществото, Зуни би бил прекалено закостенял, за да оцелее. За да се развива животът, е необходимо напрежение между двете сили.