Според Федър красотата на стария индианец бе в това, че той бе прозрял истината. Индианецът не се е стремял да разруши всичко около себе си и гордо да се оттегли на фона на залеза с моралната си победа. Така старите жречески навици биха се възвърнали и цялото му страдание би отишло напусто. Индианецът е постъпил иначе. Той е останал в Зуни до края на живота си, превърнал се е в част от статичния модел на племето и е доживял да види своите реформи включени в развиващата се племенна култура.
Отначало бавно, а после с все по-ясно съзнание, че върви в правилна посока, Федър отклони вниманието си от по-нататъшните обяснения на Динамичното Качество и се насочи към самите статични модели.
10.
Лайла седеше на койката и мислеше за лошия вкус, останал й от кафето. Не беше както трябва. Водата имаше вкус на гума. Тя също беше неприятна. Но беше и от кафето.
Лайла не се чувствуваше добре. Още я болеше глава. От снощи. Колко ли е похарчила, зачуди се тя. Оставаха й малко пари. После си спомни: той плати по-голямата част от сметката… Главата я болеше ужасно.
Божичко, колко беше гладна. Поне щеше да го накара довечера да й поръча голяма пържола… с гъби… и лук… Ох, едва издържаше!
Пак се промени всичко. Вчера пътуваше към Флорида на борда на „Карма“. Сега беше на тази яхта. Животът й наистина ставаше все по-лош. Знаеше си. Преди поне се стараеше що-годе да планира нещата. Сега всичко се случваше, без да е запланувано.
Замисли се къде ли е сега „Карма“. С Джордж и Деби. Той вероятно още беше с нея! Дано и двамата се удавят! Лайла дори не си поиска парите. Знаеше, че няма да й ги върнат.
Все пак трябваше да ги поиска. Наистина й трябваха пари. Пак изпитваше познатото чувство. То вещаеше неприятности. Ядосаше ли се, винаги си навличаше неприятности. Ако не се бе вбесила на Джордж и Деби, сега щеше да е на „Карма“. Можеше да си възвърне Джордж. Беше глупаво да му се ядосва. Само усложняваше още повече нещата.
Сега пък беше ядосана на новия Капитан. Напоследък беше ядосана на всички. И защо? Нищо не й беше направил човекът. Просто си беше глупак, нищо повече. Всички тези тъпи въпроси за Ричард. Лайла се чудеше какво общо може да има Ричард с него. Вероятно бяха случайни познати, а тя беше решила, че са приятели.
Може би Ричард щеше да е в Ню Йорк, когато пристигнат там.
Във всеки случай засега трябваше да остане при Капитана. Поне до Ню Йорк или където щяха да прекарат вечерта. Дотогава все щеше да го изтърпи.
Можеше да й потрябва при пристигането в Ню Йорк.
Известно време го наблюдава през горния край на стълбата. Приличаше й на учител, от ония, които никак не я обичаха. И все й се ядосваха, че не е постъпила както трябва. Стори й се, че й се муси от доста дълго.
Лайла трябваше да преодолее лошите чувства. Знаеше какво ще последва в противен случай. Длъжна беше да се опита да се качи горе още веднъж. Не беше задължително да го гледа. Можеше просто да си седи там.
Погледа още малко Капитана, после се овладя, насили се да се усмихне, качи се по стълбата на палубата и пак седна.
Ето, не беше чак толкова трудно.
Беше донесла със себе си пуловер и отиде да го облече.
— Става студено — обясни тя.
— Имаме късмет, че не е чак толкова студено — каза Капитанът. — По това време на годината не можем да се надяваме на нещо по-добро. От вятъра е — добави той. — Внимавай с гика. В такива речни долини ветровете са много променливи.
— Къде сме? — попита тя.
— На юг от Пофкийпси. Пейзажът става промишлен. Отпред се виждат планини.
— Гледах тебе — каза Лайла.
— Кога?
— Ей сега.
— Аха.
— Много се мръщиш. Много си говориш сам. Също като Морис.
— Кой е Морис?
— Един приятел. Може да седи с часове, без да продума, аз си мисля, че ми е много сърдит, а той изобщо да не ми се сърди. Има такива мъже. Просто си мисли за нещо друго.
— Аз съм същият.
След малко тя забеляза, че във водата плават всякакви предмети — клони, нещо като трева, всички обвити с пяна.
— Какво е това във водата? — попита Лайла.