Комин! Гледаше снимката, сякаш беше мравка или нещо от този род. Така постъпват комини като него. Само за да покажат колко са умни. Тя знаеше що за стока са. Започнеш ли да се държиш добре с тях, веднага ти се нахвърлят. Такива като него обичат едно-единствено нещо — да се слушат как бълват пушек.
Е, няма как, реши Лайла. Нямаше какво повече да прави на тази яхта, докато не стигнат в Ню Йорк. А там — дим да я няма.
Изведнъж й стана студено. Винаги се получаваше така, когато ръцете й се разтреперваха. Надяваше се хапчетата да подействуват навреме. Невинаги успяваха. Тя пак отключи куфара, извади още един пуловер, облече го върху другия, затвори куфара, заключи го и го сложи на полицата горе.
Веднъж да заживее пак на сушата, помисли си Лайла. Моряшкият живот й беше омръзнал. Не си го представяше такъв. Все така се получаваше. Не че й се налагаше да изтърпи Капитана още една нощ, но не й се харчеха пари за автобус.
На полицата зад койката имаше радио. Лайла го включи и се опита да увеличи звука. Не ставаше. Завъртя всички копчета напред и назад, нито едно от тях не работеше. После намери превключвателя и дочу статичен шум. Радиото заработи.
Имаше много станции. Един от говорителите каза нещо за Манхатън.
Лайла послуша малко. Вече бяха наблизо. Една от станциите излъчваше нежна, мечтателна музика, на каквато всеки би танцувал.
Единственото нещо, което й се искаше в момента, беше веднъж да стигнат в Ню Йорк. Четири години ли минаха оттогава? Не, пет! Цели пет години. Кога минаха толкова бързо?
Беше изключено Джейми да е там. Само да го види отново какъвто беше едно време, както й се усмихваше, когато му беше хубаво. Нищо друго не искаше. А, и малко пари.
Трудно щеше да го намери. Лайла трябваше да поразпита наоколо. Майнди сигурно знаеше къде е. Но и тя вероятно беше изчезнала. Никой не се задържаше дълго на едно и също място. Щеше да намери някой познат.
Замисли се как ли изглежда сега старото място. От време на време пускаха по някое старо бавно парче като сегашното и Джейми бавно я понасяше в танц. Само как я прегръщаше. Как я докосваше и завърташе. Всичко изплува с музиката. Тогава Лайла беше истинска принцеса, но не го осъзнаваше.
— Лайла — сякаш чуваше гласа му, — нещо си се замислила. Личи ти. Какво има?
След малко тя му казваше, а той винаги я изслушваше, без да спори с нея, все едно какво му говореше. Беше лудост да го напусне. Не биваше да си тръгва никога.
Беше й студено даже с двата пуловера. Трябваше й одеяло. Спомни си, че беше завита, като се събуди снощи, но сега одеялото не се виждаше. Изправи се, отиде в предната част на яхтата, смъкна одеялото от леглото и го отнесе обратно в голямата кабина.
Ръцете й се разтреперваха все повече. Винаги се получаваше така, когато се ядосаше. Нищо не можеше да направи. Трябваше да се разкрещи на Капитана, но сега вече беше късно. Ако изкрещеше, ако удареше някого или дори само ако наругаеше, вълната понякога спираше.
Изключи радиото.
Заслуша се във вятъра отгоре и във водата, която се плискаше в корпуса на яхтата. Съвсем тихичко. Съвсем различно от „Карма“.
Чудеше се какво ще прави в Манхатън. За да изкара пари. Сигурно щеше да стане сервитьорка. Вече не я биваше за нищо друго. Щеше да си намери някого. Винаги успяваше. Съжаляваше, че Капитанът е такъв, иначе щяха да отплават заедно до Флорида. Но той беше тъп комин. Напомняше й за Сидни. Сидни беше от хората, за които от самото начало е ясно, че ще станат лекари, адвокати или нещо подобно. Винаги беше любезен, но с него не можеше да се разговаря. Гледаше на другите отвисоко и си въобразяваше, че те не забелязват.
Точно на този тип хора майка й винаги я съветваше да обръща внимание. Капитанът имаше същото изражение — сякаш все мислеше за нещо. Някой й беше казал, че сега Сидни бил педиатър, изкарвал луди пари и имал четири деца. „Виждаш ли!“ — би ахнала майка й.
О, Боже, не и тя. Защо майка й все се появяваше, когато ръцете и започваха да треперят? Мъжете, които майка й харесваше, винаги бяха богати. Като този Капитан. Или Сидни. Те са истинските уличници. Жените, които се омъжват по сметка. Не би трябвало да мисли така за майка си. Не би трябвало да мисли за нея изобщо.
Идваше. Вълната идваше. Хапчетата нямаше да я спрат.
Все пак Капитанът не беше Сидни. Беше донякъде различен. Наистина си бе особен, сякаш знаеше нещо, което не споделяше.
Лайла си спомни, че когато снощи танцуваха, отначало й се стори съвсем обикновен, но после все повече заприличваше на някой друг. Олекна, сякаш стана безтегловен.