По-добре да се каже „е поставил под заплаха“. Това вече е факт. Двайсети век е времето на невероятен интелектуален напредък и на невероятно социално унищожение. Единственият въпрос е докога ще продължи всичко това.
След малко Федър видя пред себе си пристана на яхтклуба в Найак, където Райгъл бе казал, че отиват. Днешното пътуване беше към края си. Яхтата наближи брега, Федър намали оборотите на двигателя и откачи куката от палубата.
Лицето на Лайла пак се появи в отвора на люка.
Федър се сепна. Тя съществуваше все пак. След всички теоретични разсъждения за висшата метафизична абстракция, наречена „Лайла“, пред него стоеше самата тя.
Косата й беше сресана, под спортната жилетка се показваха само буквите „ЮБО“ на тениската.
— Сега съм по-добре — каза Лайла.
Не изглеждаше по-добре. От грима лицето й беше станало по-грозно, приличаше на маска. Избелена от пудрата кожа. Издайнически черни вежди под изрусената коса. Зловещи, мъртвешки сенки на клепачите.
Федър забеляза, че някои от местата на пристана са отбелязани с червена и бяла боя като за гости. Намали още скоростта и направи широк завой, за да спре при най-външното. Реши, че яхтата е набрала достатъчно инерция да стигне дотам, изключи двигателя, грабна куката и отиде в предната част да я хвърли към пристана. Светлината стигаше колкото да види къде да закотви. След половин час щеше да е тъмно.
14.
Лайла се огледа. Пред тях се виждаше дълъг мост. Простираше се чак до другия бряг на голямото езеро, където се намираха. По моста се движеха много коли. „Сигурно отиват в Ню Йорк“ — реши тя. Бяха съвсем наблизо.
На пристана бяха спрели и други яхти, но на тях като че нямаше никой. Всичко изглеждаше празно и запуснато. Сякаш хората бяха изоставили яхтите. Къде ли бяха отишли? Реката стигаше дотук. Беше много тихо. Какво се беше случило следобеда? Лайла не помнеше добре. Беше се уплашила от нещо. От вятъра и шума. После бе заспала. А сега беше тук. Защо?
Чудеше се какво ли прави на това място. Не знаеше. Поредният град, поредният мъж, поредната вечер. Нощта щеше да е дълга.
Капитанът се върна, погледна я насмешливо и каза:
— Помогни ми да смъкнем лодката във водата. Мога и сам, но двама е по-лесно.
Заведе я до мачтата и я попита дали знае как се работи с лебедка. Тя отговори „да“. После Капитанът прикрепи въжето от мачтата към лодката на палубата пред тях и й каза да започне да повдига. Лайла се помъчи, но товарът беше тежък и Капитанът видимо не беше доволен от нея. Въпреки всичко тя не се отказа, лодката увисна във въздуха най-накрая и той я прехвърли зад борда. Нареди й да спуска бавно. Лайла разхлаби въжето на лебедката.
— Бавно! — извика той.
Лайла го послуша. Капитанът протегна ръце да направлява спускането на лодката във водата, обърна се и рече:
— Добре.
Поне за това я биваше. Той дори се поусмихна.
Може би вечерта нямаше да е чак толкова лоша.
Лайла слезе долу и извади от куфара старата хавлиена кърпа, последните чисти дрехи, сешоара и гримовете. Взе със себе си сапуна от мивката, като го уви в кърпа.
Когато пак се показа на палубата, Капитанът вече беше спуснал стълбичка от яхтата към малката лодка. Лайла слезе първа, след нея дойде и той с някакви големи платнени торби. Тя се зачуди какво ли носи в тях.
Почти не му се наложи да гребе. Брегът беше съвсем наблизо, от водата стърчаха само няколко пръта, дървеният кей изглеждаше доста разнебитен, до него се виждаше бяла сграда, след това се издигаше хълм, вероятно отзад имаше град.
Вътре в бялата сграда един мъж им посочи душовете. Капитанът плати за мястото на пристана и за банята. После тръгнаха по дълъг коридор и Лайла мина през вратата с надпис „Жени“. Помещението беше тъмно и занемарено, отвън имаше дървена пейка. Дълго търси ключа за осветлението. Пусна душа, за да се затопли водата, свали дрехите си и ги остави на пейката.