— Какво ще правиш, когато стигнеш Флорида? — обърна се тя към Капитана.
— Сигурно ще продължа нататък — каза той.
Въглищата припламнаха и осветиха лицето му. Изглеждаше уморено.
— Накъде? — продължи Лайла.
— На юг. Има един град в Мексико, където живеех, долу при залива Кампече. Иска ми се да се върна там за известно време. Да проверя дали някои хора още са в града.
— С какво се занимаваше там?
— Строях яхта.
— Тази ли?
— Не, друга, така и не я довърших. Всичко се обърка.
Капитанът разрина въглищата с крайчеца на решетката.
— При яхтите бедата никога не идва сама — обясни той. — Килът беше готов, скелето беше издигнато. Тъкмо да почнем дърводелската работа, и правителството обяви, че гората е веда, май така се казваше, тоест забранява се сечта. Отидохме в Кампече за дървесина, платихме и нищо не ни изпратиха. В Мексико чужденец не може да спечели дело в съда. И те знаеха това. После всички въжета от Мексико Сити „изчезнаха“. Боята пристигна, но и тя изчезна, след като ние бяхме боядисали само лодката.
— Кои „ние“? — прекъсна го Лайла.
— Аз и дърводелецът.
Тя продължи да бели картофите, а Капитанът слезе по стълбата. Запали газената лампа, угаси електрическите крушки, взе чаши от полицата и отвори хладилника. Напълни чашите с лед, отвори бутилка газирана вода, сипа и нея и добави уиски. Вдигна чашата и, та Лайла да му каже колко иска. После рече:
— За Панчо Пикет.
Лайла отпи, вкусът беше приятен.
Показа обелените картофи на Капитана.
— Толкова съм гладна, че ми иде да ги изям сурови, но няма да го направя.
Намери дъска за рязане и започна да реже картофите — първо по дължина, на колелца, после напреко, на ивички с дебелината на молив. Ножа си го биваше. Остър като бръснач. Капитанът стоеше до нея и я наблюдаваше.
— Кой е Панчо Пикет? — попита тя.
— Carpentero de ribera, дърводелецът. Стар кубинец. Говореше испански толкова бързо, че дори мексиканците не го разбираха. Приличаше на Борис Карлов. Изобщо не приличаше на кубинец или мексиканец. Но беше най-чевръстият дърводелец, когото съм виждал. И много внимателен. Никога не се мотаеше, дори в онази жега в джунглата. Нямахме електричество, но той се справяше с ръчните инструменти по-бързо, отколкото други биха работили с електрически. Беше прехвърлил петдесетте или може би шейсетте, аз бях на двайсет и няколко години. Усмихваше се като Борис Карлов, докато ме гледаше как се мъча да не изоставам.
— А защо пихме за него? — попита Лайла.
— Ами бяха ме предупредили. „El tome!“ Пада си по чашката! И се оказаха прави. Една вечер задуха Norte, севернякът от Мексиканския залив, беше много силен… Направо щеше да ни отвее! Превиваше палмите почти до земята. Отнесе покрива на къщата му. Но вместо да го поправи, той се напи и не изтрезня цял месец. След няколко седмици жена му дойде да изпроси пари за храна. Тъжна гледка. Мисля, че се напи, отчасти защото виждаше цялата бъркотия и разбираше, че никога няма да направим яхтата. Така си беше. Парите ми свършиха и трябваше да си тръгна.
— И затова ли пихме за него?
— Да, той ме предупреди по своему. Освен това ми поотвори очите за нещо друго, за същността на тропиците. Сетих се за него, когато заговорихме за пътуването до Флорида и Мексико.
Нарязаните картофи се трупаха на огромен куп. Беше се поувлякла с количеството. Но какво пък! По-добре да са повече, отколкото да не стигнат.
— Защо искаш да се върнеш там? — попита Лайла.
— Не зная. Там винаги се усеща някакво отчаяние. Дори сега го усещам само като си помисля за него. Антропологът Леви-Строс го нарича „Tristes Tropiques“, тъжните тропици. Те привличат. Мексиканците разбират какво искам да кажа. Човек изпитва чувството, че тъгата е единствената истина за нещата, че е по-добре да се живее с тъжната истина, отколкото с щастливия брътвеж за прогреса тук, на Север.
— Значи ще останеш в Мексико?
— Не, не с тази яхта. С нея може да отидеш навсякъде — Панама, Китай, Индия, Африка. Нямам твърди планове. Човек никога не знае как ще се завъртят нещата.
Картофите бяха нарязани.
— Как да запаля печката? — попита Лайла.
— Аз ще я запаля — предложи Капитанът.
— А защо не ми покажеш?
— Много е дълго.
Докато Капитанът оправяше печката, Лайла изпи питието си, доля неговото и си сипа още.
Капитанът се качи на палубата да нагледа скарата, а Лайла сложи тенджерата на печката, изля в нея цялата бутилка олио, която бяха купили в супермаркета, и я захлупи. Трябваше да почака олиото да се затопли.