После добави:
— Искам само да съм свободна. Нали затова живеем в Америка?
Капитанът взе от пържените картофи, тя стана с чинията в ръка, приближи се до дъската за рязане и си сипа останалите картофи.
— Подай ми чашата си — каза Лайла.
Капитанът протегна ръка, Лайла пое чашата и я напълни с още лед от хладилния шкаф. Добави уиски и сода, после напълни и своята чаша. Видя, че бутилката вече е преполовена, и тъкмо в този миг чу трясък. Идваше отстрани на яхтата.
— Това пък какво е? — попита Лайла.
Капитанът поклати глава.
— Може би някой голям клон или нещо такова.
Той стана, мина покрай нея и излезе на палубата — Лайла усети, че яхтата се накланя от стъпките му на една страна.
— Какво е? — извика тя.
— Лодката.
След малко Капитанът добави:
— Никога преди не се е случвало… Ела горе и ми помогни да пусна фендери и да я вържа. Ще я качим утре сутринта.
Лайла отиде при него на палубата и загледа как той повдига два големи гумени фендера и ги връзва да висят откъм страната на лодката. Капитанът изчезна към другия край и се върна с голяма корабна кука. Лайла застана до него, а той посегна с куката да придърпа лодката към яхтата.
— Дръж — каза и й подаде куката.
Приближи се до големия шкаф при мачтата, извади въже и се върна. Хвърли въжето надолу към лодката, прекрачи перилото и започна да се спуска.
Лайла се огледа. Беше толкова тихо. Долиташе само шумът от колите по моста. Небето все още изглеждаше оранжево от светлините на града, но беше толкова спокойно, че човек никога не би предположил къде се намира.
Капитанът свърши работата, вкопчи се в перилото и се повдигна.
— Сетих се — рече той. — Сменя се посоката на прилива… За пръв път го виждам… Погледни останалите яхти. Помниш ли, че когато идвахме, всички бяха обърнати с носовете към моста? А сега са се извъртели обратно.
Лайла погледна — наистина яхтите гледаха във всички посоки.
— Сигурно след малко ще се обърнат с кърмата към моста — каза Капитанът и добави: — Топло е, да поседим отвън и да погледаме. Интересно ми е.
Лайла донесе бутилките, лед, пуловери и одеяло да се завият. Седна до Капитана и покри краката и на двамата.
— Усещаш ли колко е тихо — проговори тя, — просто да не повярваш, че сме толкова близо до Ню Йорк.
Дълго седяха, без да продумват.
— Какво ще правиш, когато стигнем Манхатън? — попита Капитанът.
— Ще търся един приятел да видя дали може да ми помогне.
— А ако не го намериш?
— Не знам. Мога да правя много работи. Да се хвана келнерка или нещо подобно…
Лайла го погледна, но не можа да разбере реакцията му.
— Кого ще търсиш в Ню Йорк?
— Джейми. Един стар приятел.
— Откога го познаваш?
— Ами от две-три години.
— В Ню Йорк ли се запознахте?
— Да.
— Значи си живяла там доста дълго.
— Не чак толкова — отговори Лайла. — Ню Йорк ми харесва. Там можеш да си какъвто искаш и никой няма да те спре. — Изведнъж се сети за нещо. — Знаеш ли какво? Сигурна съм, че ще го харесаш. Ще си допаднете. Той също е моряк. Навремето е работил на кораб. И знаеш ли, може пък да ни помогне да стигнем до Флорида… Е, ако искаш, разбира се… Аз мога да готвя, той да управлява яхтата, а ти… ти ще даваш заповеди.
Капитанът се загледа в чашата си.
— Помисли си — продължи Лайла. — Тримата ще отидем до Флорида.
След малко добави:
— Много е приятен. Всички го харесват.
Чака доста време, но Капитанът не отговори. Тогава попита:
— Ако го убедя, ще го вземеш ли?
— Едва ли — отвърна Капитанът. — Трима сме прекалено много.
— Говориш така, защото не го познаваш — настоя Лайла.
Взе чашата на Капитана, напълни я и се сгуши в него на топло. Просто не беше свикнал с мисълта.
„Трябва му малко време“ — помисли си Лайла.
Колите се гонеха по моста. В едната посока блестяха фарове, в другата — червените задни светлини.
— Приличаш ми на някого — каза Лайла, — на човек, когото съм познавала отдавна.
— На кого?
— Не се сещам… Какво правеше в гимназията?
— Нищо особено — отговори Капитанът.
— Обичаха ли те съучениците?
— Не.
— Отбягваха ли те?
— Никой не ми обръщаше внимание.
— Участвуваше ли в отборите?
— В шахматния.
— Ходил си на танци.
— Не.
— Тогава къде си се научил да танцуваш?
— Не знам. Няколко години посещавах школа по танци — отговори Капитанът.
— Добре, какво друго правеше в училище?
— Учех.
— В училище?
— Учех да стана професор по химия.
— Трябвало е да учиш за танцьор. Снощи беше страхотен.
Изведнъж Лайла се сети на кого й прилича. На Сидни Шедър.