— Не си падаш много по жените, нали?
— Не, никак.
— Той също.
— Химията не е чак толкова лоша, ако се заемеш с нея — каза той. — Интересна е. Заедно с още едно момче отмъкнахме ключа от училището и понякога ходехме там в десет-единайсет вечерта, влизахме в лабораторията по химия и правехме опити чак до сутринта.
— Звучи странно.
— Не. Всъщност беше страхотно.
— С какво се занимавахте?
— С каквото се занимава всеки на тази възраст… Тайната на живота. Много ме интересуваше.
— Трябвало е да се заемеш с танците — каза Лайла. — Там е тайната на живота.
— Бях сигурен, че ще я открия, като изучавам белтъците, генетиката и други подобни неща.
— Наистина странно.
— Такъв ли беше и твоят познат?
— Сидни ли? Да, струва ми се. Беше много захлупен.
— Аха — каза Капитанът. — И аз ти напомням за него?
— Двамата говорите еднакво. Той все ми задаваше въпроси. Непрекъснато му хрумваха велики идеи.
— Що за човек беше?
— Никой не го обичаше особено. Беше много умен и все говореше за неща, които интересуваха само него.
— За какво например?
— Един Господ знае! У него имаше нещо, което Винаги вбесяваше останалите. Всъщност не печеше на никого. Просто, как да го кажа, просто не беше… Беше умен и в същото време беше тъп. Нямаше начин обаче да разбере колко е тъп, защото си въобразяваше, че знае всичко. Всички му викаха Смотаняка.
— И аз ти приличам на него?
— Да.
— Но ако съм толкова захлупен, защо поиска да танцуваме снощи? — попита Капитанът.
— Ти поиска.
— Струва ми се, че ти поиска.
— Може — съгласи се Лайла. — Не знам. Сигурно си изглеждал различно. Всички изглеждат различно в началото. — После продължи: — Знаеш ли, Сидни всъщност беше много умен. Преди две години седях на една маса в ресторанта, вдигнах очи и го видях — остарял, с очила, беше почнал да оплешивява. Сега е педиатър. Има четири деца. Беше много любезен. Поздрави ме и говорихме дълго.
— Какво ти каза?
— Питаше ме как съм, какво правя, тогава бях омъжена и му рекох: „Още не се е появил човекът“, а той се изсмя и отговори: „Все някой ден ще се появи“… Разбираш ли?
Лайла се извини и тръгна към банята. По обратния път трябваше да се подпира, за да не падне. Чудо голямо! Не отиваше никъде. Седна пак до Капитана и той я попита:
— Отдавна ли познаваш Ричард Райгъл?
— От втори клас — отговори Лайла.
— От втори клас ли!
— Изненада се, а?
— Боже! Никога не бих предположил!
Лайла оправи одеялото, намести се и погледна нагоре към небето. От града струеше толкова силна светлина, че не се виждаха никакви звезди. Само оранжево и черно. Като на празника Вси светии.
Капитанът подсвирна.
— Какво има?
— Шашнат съм. Втори клас! Невероятно!
— Защо пък да е невероятно?
— Значи е седял на задния чин и сте правили физиономии на учителката и разни такива неща?
— Не, не бяхме в една паралелка. Защо ти се струва толкова невероятно?
— Не знам — отговори Капитанът. — Не прилича на човек, който е имал детство… Сигурно обаче не съм прав.
— Бяхме добри приятели — каза Лайла.
— Били сте влюбени като деца.
— Не, бяхме само приятели. Винаги сме били приятели. Не виждам защо трябва да се учудваш.
— И защо от цял клас трябваше да избереш точно него за приятел?
— Той дойде във втори клас и само аз се държах добре с него. Капитанът поклати глава и цъкна с език.
— Ти не го познаваш — продължи Лайла. — Беше много тих и срамежлив. Заекваше. Всички му се присмиваха.
— Сега не заеква.
— Не го познаваш.
— И сте учили заедно от втори клас до края на гимназията?
— Не, след шести клас той отиде в подготвително училище и престанахме да се виждахме.
— Какъв беше баща му?
— Не знам. Родителите му бяха разведени. Баща му живееше някъде в Ню Йорк. Не, май в Кингстън, където бяхме снощи…
— Нещо не ми е ясно — каза Капитанът. — Ако се познавате от втори клас и сте били толкова добри приятели, защо снощи той се държа толкова грубо с тебе?
— Ричард ме харесва — настоя Лайла.
— Не, не е вярно — възрази Капитанът. — Точно това не разбирам. Защо беше толкова груб? Изобщо не искаше да разговаря с теб снощи.
— А, това е дълга история.
— Снощи дори не те поздрави.
— Знам. Такъв си е. Не одобрява начина ми на живот.
— Ами прав е — каза Капитанът.
Лайла вдигна бутилката и я показа на Капитана.
— Искаш ли да ти кажа нещо?
— Какво?
— Май се понапихме… Поне аз. Ти не пиеш много.
— Все пак нещо не се връзва — продължи Капитанът.
— Какво?
— Не си го виждала, след като е отишъл в подготвителното училище.