Джейми погледна Дебелака, за да види дали е чул. Дебелака му отвърна със същия питащ поглед.
— Искаш да кажеш, че ще ти трябвам, ако той случайно се прекатури зад борда или нещо подобно? — заинтересува се Джейми.
— Да.
Джейми пак погледна Дебелака и после сведе очи. Поклати глава и се засмя. Продължи да размишлява.
После се обърна към нея:
— Понякога ми се струва, че съм лош, Лайла, и тогава идва някой като теб и ми показва как.
Заговориха за отминалото време. Мили заминала. Никой не знаел къде. Майнди се омъжила. Всичко било отвратително. „Нямаш представа колко гадно стана всичко“ — каза й той.
Лайла не слушаше. Искаше й се само да говорят за Флорида.
След като тя си тръгна, Дебелака попита:
— Откога я познаваш?
— Отдавна — рече Джейми. — Преди беше много свястна. Но никога не оставаше длъжна. А виж я сега докъде е стигнала — хванала се е с този дърт пръдльо. Дотук се е докарала. До него. Ядоса ме, без да съм й направил нищо. Сега да стои по-надалече. Толкова ми е писнало от тях! — продължи той. — Преди си мислех, че са върхът. Нали разбираш — ония паралиите с големите коли, с широките усмивки и страхотните дрехи. Сещаш ли се? Подплънки за раменете. Нищо друго. Любопитно ми беше какво става с тях и защо на всяка цена трябва да имат всичко — пари, яхти, кожи, подплънки, всичко.
— Защо?
— Защо? Защото ако изгубят големите пари, не им остава нищо. Под големите пари няма нищо. Никой! Кръгли нули! Вярвай ми! Ей това не им дава мира ден и нощ. Мъчат се да го прикрият. Ама ние го знаем. Въобразяват си, че са ни метнали. Да имат да вземат. Знаят, че имаме нещо, което те нямат. Идват и искат да ни го отнемат. Но не знаят какво точно е то и от това полудяват. Какво е това, дето не могат да ни го отнемат?
Дебелака се замисли докъде може да стигне яхтата.
— Чу ли какво каза тя? — чудеше се Дебелака. — Яхтата можела да стигне чак до Южна Америка.
После добави, че познавал един човек в Лонг Айланд, който купувал яхти без излишни въпроси.
— Колко ли струва яхтата му? — попита Дебелака. — Сигурно е приятно да си имаш такава голяма яхта. Можеш да стигнеш чак до Флорида. А във Флорида колкото щеш дрога. Всякакви видове. Познаваш ли го Белфорд? Ходи чак до Андрюс Айланд да го пренася. Доста парички могат да се изкарат. Ако отидеш с яхтата, ще скриеш дрогата и щом се върнеш, ще си я прибереш. Никой няма да усети. — Дебелака се усмихна и добави: — Пък ако я намерят, онова приятелче на Лайла ще го опандизят.
Джейми не каза нищо. Но се замисли.
17.
Хотелът беше доста далече, но Федър предпочиташе да походи пеша. След спречкването с Лайла имаше нужда да се поразтъпче. В този град винаги го обземаше такова желание. При всички предишни идвания ходеше само пеша. Утре вече нямаше да е тук.
Небостъргачите се издигаха около него, улицата гъмжеше от хора и коли. Пресметна, че трябва да извърви двайсетина-трийсет пресечки, но те бяха къси. Усети, че несъзнателно е ускорил ход.
Отвсякъде го гледаха нюйоркските очи. Бързи, предпазливи, безстрастни. Внимавай, казваха те. Тук всичко се случва мълниеносно… Да не пропуснеш клаксоните!
Градът! Изобщо не можеше да свикне с него. Винаги му идеше да се натъпче с успокоителни, преди да дойде. Все някой ден щеше да пристигне без маниите и захласа, но този ден още не бе дошъл. Винаги го обземаше диво, необуздано въодушевление. Навалица, високи скорости, вътрешно отчуждение.
Беше от тези шантави небостъргачи. Триизмерните. Не само отпред, отзад, отляво и отдясно, но и отгоре и отдолу. Хиляди хора на стотици метри във въздуха говорят по телефона, зяпат в компютрите и бъбрят помежду си, сякаш е съвсем нормално. Но ако това е нормално, значи всичко може да се приеме за нормално.
Светофарът светна жълто. Федър забърза да пресече… Шофьорите могат да ти връхлетят и да те убият. Затова не бива да вземаш успокоителни. От тях се отпускаш и наистина може да те смаже кола. Адреналинът те защитава.
На тротоара Федър преметна пълната с писма платнена чанта на рамо, за да му е по-удобно, и продължи. Най-малко десетина кила — цялата поща от Кливланд насам. Можеше да ги чете цял ден в хотелската стая. Така се беше натъпкал на обяда с редактора, че можеше да пропусне вечерята и да чете, докато не се появи прочутият му посетител.
Интервютата за списанията май се бяха получили доста добре — предсказуеми въпроси за сегашните му занимания (писането на следващата книга), за темата й (индианците) и за промените след излизането на първата му книга. Знаеше какво да отговори, защото самият той навремето бе репортер, но чудно защо премълча за яхтата. Не желаеше да споделя нищо за нея. Неведнъж бе чувал, че знаменитостите водят двойствен живот. Е, сега му се случваше същото.