Виждаш хора, които ти се усмихват и са готови да те измамят. Понякога не забелязваш намръщените, които в същото време тайно те подкрепят с всички сили. Ако ги заговориш, държат те на разстояние, но предпазливата им обич се усеща. Просто принадлежат на рода на оцеляващите, острите им ръбове вече са огладени. Те знаят как действува тази знаменитост — градът.
Смрачаваше се. А и застудяваше. Наближаваше състоянието на потиснатост. Рано или късно щеше да се появи. Адреналинът вече почти се беше нормализирал и продължаваше да спада. Федър забави крачка.
Забеляза, че е стигнал края на Сентръл Парк. Тук беше по-ветровито. Духаше от северозапад. Оттам идваше студът. Дърветата бяха потъмнели и се огъваха под вятъра. Листата още не бяха опадали, сигурно защото бяха по-близо до океана и тук беше по-топло, отколкото в Трой и Кингстън.
Продължи нататък, паркът въпреки всичко беше запазил спокойния си достолепен вид.
Според него най-великият паметник, който викторианците са оставили на града, беше този шедьовър на Олмстед и Вокс. Ако те са се интересували единствено от парите, властта и суетата, защо са построили този парк?
Запита се как ли биха гледали сега на него викторианците. Небостъргачите наоколо биха ги учудили. Щеше да им хареса, че дърветата са пораснали толкова. Федър притежаваше стара гравюра от Къриър и Айвс с изображение на парка почти без дървета. Вероятно паркът би им допаднал. За разлика от други места в Ню Йорк.
Разбира се, бяха оставили своя отпечатък върху града. Той още се усещаше тук, под Арт Деко и Баухаус. Всъщност, помисли Федър, тъкмо викторианците са построили града и той все още е техен някъде дълбоко в себе си. Когато всички тези богаташки сгради с натруфени пиластри и антаблемани излезли от мода, всички започнали да ги смятат за върха на безвкусицата, но сега, когато от година на година стават все по-малко, те придават приятен нюанс на цялото лустро на двайсети век.
Викторианските гиздосии от тухли, камък и ковано желязо в стил рококо. Господи, колко са обичали всичко да е натруфено. Съответствувало е на езика им. Последното доказателство, че стоят по-високо от диваците. Наистина са вярвали, че са го постигнали с построяването на града.
Все още навсякъде откриваме малки белези от отношението им към града: бароковите фризове и водоливници от пясъчник, които само чакат булдозерите, занитените железни мостове в Сентръл Парк. Прекрасните им музеи. Лъвовете пред градската библиотека. Скулптурите изобразяват самите тях.
Оставили са цялата си излишна натруфеност. Тя не е само суета. В нея има и много обич. Издокарали са града толкова много отчасти защото са го обичали. Плащали са за водоливниците и кованото желязо също както новозабогателият баща купува скъпа рокля на дъщерята, с която се гордее.
Лесно е да ги наречем претенциозни сноби, тъй като определението само се натрапва, и да пренебрегнем историческите условия, допринесли да станат такива. Те самите са направили всичко, за да пренебрегнат историята. Викторианците искали от всичко най-много да скрият, че не са нищо повече от шепа забогатели провинциалисти. Повечето от тях са произхождали от затънтени селца, от дълбоко религиозни семейства и след като Гражданската война е разрушила дотогавашния им живот, изведнъж са се озовали сред промишлената епоха.
Подобно нещо се е случило за пръв път. Нямали са представа какво да правят със себе си. Стоманата, парата, електричеството, науката и инженерството са им предлагали бляскави възможности. Трупали са богатства, за каквито не са и сънували, потоците от пари сякаш никога е нямало да секнат. Затова редица неща, за които по-късно са ги упреквали — слабостта им към снобското, към натруфената архитектура и кованото желязо — са били само външна проява на желанието на иначе благопристойни хора да се справят с новото. Европейската аристокрация била единственият им пример за богатство.