Но ние често забравяме, че за разлика от европейските аристократи, на които са подражавали, американските викторианци са били хора на съзиданието. Телефонът, телеграфът, железницата, трансатлантическият кабел, електрическата крушка, радиото, фонографът, киното, технологиите за масово производство — почти всички големи технически открития, които свързваме с двайсети век, всъщност са направени от американските викторианци. Градът се състои от техните ценностни модели! Именно техният оптимизъм, вярата им в бъдещето, техните представи за усърдие в работата, за труд, пестеливост и самодисциплина са изградили Америка на двайсети век. Викторианците изчезват и столетието се хвърля да прахосва техните ценности.
Можем да си представим как някой стар викториански аристократ излиза по улиците, оглежда се и изражението му се вкаменява от видяното.
Федър забеляза, че вече почти се е стъмнило. Хотелът беше съвсем наблизо. Докато пресичаше улицата, вятърът вдигна от тротоара прах и хартии и ги понесе към фаровете на едно такси. На покрива му се мъдреше реклама: „РАЗГЛЕДАЙТЕ ГОЛЯМАТА ЯБЪЛКА“, а отдолу бяха написани името на някаква туристическа фирма и телефонният й номер.
„Голямата ябълка“. Федър почти изпитваше отвращението, с което един викторианец би посрещнал подобно име.
Викторианците никога не биха нарекли Ню Йорк така. По-близо до техните представи би било „Големият шанс“, „Голямото бъдеще“ или „Градът империя“. За тях градът е бил паметник на собственото им величие, а не нещо за ядене. „Човек, който вижда Ню Йорк като «голяма ябълка» — би казал викторианецът, — има манталитет на червей.“ После би добавил: „Разбира се, червеят не бива да се обижда от сравнението, защото той няма представа какви са последиците от изяждането на «голямата ябълка».“
Портиерът на хотела сякаш позна приближаващия Федър и отвори с професионална усмивка и поклон стъклената врата със златни надписи. Но докато му се усмихваше в отговор, Федър осъзна, че портиерът вероятно „познава“ всеки влязъл посетител. Това беше неговата роля. Част от илюзията на Ню Йорк.
Фоайето в приглушените тонове на позлатата и плюша притежаваше викторианска изисканост, без да отхвърля удобствата на двайсети век. Единствено воят на вятъра в пролуката между вратите на асансьора му напомняше за външния свят.
В асансьора Федър се замисли, че във всички такива сгради винаги става течение. Не беше сигурен дали има компенсиращи въздушни течения отдолу. Вероятно не. Топлият въздух може би излизаше от асансьорната шахта и се издигаше над сградата към небето. Студеният въздух идваше от хоризонталните течения по улиците.
Бяха почистили стаята му и бяха оправили леглото. Федър хвърли върху него тежката чанта с пощата. Нямаше много време да се зачете в писмата. Не бе очаквал да се разхожда толкова дълго. Сега се чувствуваше поуморен и отпуснат, беше му приятно.
Запали лампата и при крушката се разнесе бръмчене. Отначало помисли, че крушката ще изгори, но после забеляза голяма нощна пеперуда.
Загледа се в нея. „Как ли е стигнала толкова високо?“ — учуди се той. Смяташе, че нощните пеперуди летят близо до земята.
Тя пърхаше около абажура и се сливаше с викторианския декор.
„Сигурно е викторианска, вечно се стреми по-нависоко. А когато стигне целта, изгаря и пада в прахта.“ Любимата образност на викторианците.
Федър се приближи до голямата стъклена врата, зад която като че имаше балкон. Светлината отвътре беше прекалено ярка, за да разбере какво има от другата страна, и затова Федър леко я открехна. През отвора видя нощното небе и някъде далече случайните десени, изрисувани от светлините в прозорците на други небостъргачи. Отвори вратата по-широко, излезе на балкона и усети студен полъх. Горе доста духаше. А и беше високо. Почти на същото равнище с покривите на сградите от другата страна на Сентръл Парк, превърнал се в огромно тъмно петно. Балконът май беше направен от някакъв сив камък, но в тъмнината не се виждаше добре.
Приближи каменния парапет и погледна надолу.
… АУУУ!!…
Колите по улицата му заприличаха на калинки. Повечето бяха жълти на цвят и пълзяха бавно като бръмбари. Жълтите сигурно бяха таксита. Те се движеха толкова бавно. Една кола се доближи до тротоара точно под него и спря. Федър видя само една точица — сигурно някой слезе от таксито и влезе във входа, откъдето той бе минал преди малко…