Застудяваше.
Трябваше да се захване с нещо друго. Какво търсеше тук? Нещо не беше наред, щом живееше така. Трябваше да е на някое по-хубаво място.
Пресече улицата, погледна надолу и й се стори, че вижда вода. „Сигурно е реката“ — помисли тя.
Реши да вземе такси. Все пак трябваше да се добере до яхтата и да си прибере куфара, преди да е мръкнало. Прекалено далече беше да ходи пеша. Краката вече я боляха. Отдавна не бе вървяла толкова много. Таксито щеше да й излезе скъпо, но нямаше друг избор. За кой дявол беше купила тези тъпи ризи.
Но когато стигна до ъгъла, видя ресторант от другата страна на улицата близо до следващото кръстовище. Това наистина й хареса. Можеше да си почине, да хапне и да поръча оттам такси.
Погледна през витрината, цените в менюто бяха високи. На масите имаше покривки и платнени салфетки.
„Ох, по дяволите.“ Беше настъпил моментът да отпразнува нещо. Примерно края на историята с Капитана.
Вътре нямаше много хора. Дребничка възрастна сервитьорка подреждаше салфетки в другия край на залата. Тя забеляза Лайла, усмихна й се, бавно се приближи и я покани на маса до прозореца.
Лайла седна. Стана й много приятно след дългото ходене.
Сервитьорката я попита дали ще желае аперитив.
— Едно уиски със сода — каза Лайла и веднага се поправи с усмивка: — Не, по-точно едно уиски „Джони Уокър“ черен етикет със сода.
Сервитьорката не промени изражението си и се запъти към бара.
Улицата зад витрината приличаше на някои улици в Рочестър. Беше стара, почти безлюдна. В мръсотията под улука при стара противопожарна стълба някаква котка спокойно търсеше нещо. Мина през мръсотията, после пак се върна. Като че ли не намираше онова, което търсеше.
Лайла още пазеше стария си бележник с телефоните. Можеше да се обади на някой от старите приятели — не беше изключено да я поканят и да поговорят. Можеше да й посочат някоя свястна квартира. Дори можеше да я поканят да им погостува за известно време. Всичко се случва.
Погледна през прозореца, котката беше изчезнала.
Лошото беше, че не й се искаше да среща старите приятели. Не й се мислеше за тях. Не желаеше да разговаря с никого. Искаше да сложи край на всичко. Не желаеше да разговаря с никого.
Сервитьорката донесе поръчката, Лайла й се усмихна широко и благодари. Сервитьорката се усмихна лекичко и се отдалечи.
Лайла отпи от чашата. Боже, какъв вълшебен вкус!
Погледна листа с менюто.
Трябваше да избере нещо по-евтино за ядене. Но беше прегладняла. Пържолите изглеждаха много апетитни. И пържените картофи. С всичките им калории. Трябваше да внимава. Не биваше да се поддава. Беше си взела своето. Все пак звучеше добре. Спомни си пържените картофи на яхтата. Ох, защо изобщо се разприказва пред него? Можеше чак до Флорида да пържи картофи, ако си беше затваряла устата.
Умислена, Лайла забеляза лицето на един мъж, който я гледаше през витрината. Отначало се сепна, после се запита: „Какво ти става, Лайла, да не би да се плашиш от мъжете?“
Не изглеждаше зле.
Тя му се усмихна…
… Той само я погледна. После отмести очи.
После пак я погледна.
Лайла му намигна, за да види какво ще стане.
Мъжът се поусмихна и се престори, че чете менюто на витрината. Лайла загледа менюто в ръцете си, но следеше мъжа с крайчеца на окото.
След малко той тръгна. Лайла зачака да чуе отварянето на врата, но звук не последва. Мъжът си беше отишъл.
Дали не бе казала нещо, което е ядосало Джейми? Този път се държеше толкова различно. Нещо не беше наред. Беше го прихванало, затова не й даде адреса си. Беше от този тип хора, които не разказват за себе си. Не искаше да засегне другите. Такъв си беше.
Капитанът нямаше да узнае всичко това. Така е с хората като него. Те само си придават важност и си въобразяват, че са направили кой знае какво. За нищо друго не ги бива. Затова трябва да плащат. И да се мъчиш да им покажеш нещо, само си губиш времето. Те не знаят какво правиш. Капитанът не знаеше какво Лайла се мъчи да направи за него. Този мухльо така и нямаше да научи. Вероятно дори нямаше да плати ризите.
Трябваше да спре да мисли за него.
Сервитьорката дойде за поръчката, но Лайла не беше готова.
— Не съм си избрала — каза тя, погледна в чашата си и добави: — Защо не ми донесете още едно?
Не й се искаше да се напие, имаше още много работа, но й се услади. „Кой знае колко време ще мине до следващото“ — помисли тя.
Не знаеше какво ще прави оттук нататък. Сякаш беше свършила всичко. И май нямаше повече сили. Чувствуваше се изморена.