На вратата се почука — типичният металически звук на всички огнеупорни хотелски врати по света, който този път стресна Федър. Той се изправи, приближи се до вратата, отвори я и видя в коридора Редфорд с очаквателно, непредубедено изражение на прочутото лице.
Изглеждаше по-дребен от пресъздадените от него филмови образи. Прочутата му коса беше покрита с шапка за голф. Странните очила без рамка отвличаха вниманието от лицето зад тях, а вдигнатата яка на палтото го правеше още по-незабележим. Тази вечер изобщо не приличаше на Сънданс Кид.
— Заповядайте — покани го Федър и усети прилив на нещо като сценична треска.
Всичко това се случваше реално във времето. Това беше настоящето. Сякаш имаше премиера, завесата току-що бе вдигната и сега всичко зависеше от него.
Усеща, че се насилва да се усмихне. Поема палтото на Редфорд — напрегнато, мъчи се да не издава нервността си и да овладее движенията си, но без да иска, дръпва палтото непохватно и Кид не може да измъкне едната си ръка… Божичко, не може да издърпа ръкава… Федър пуска палтото, Кид сам го съблича и му го подава с въпросителен поглед, после му дава и шапката.
Ама че начало… Сцена, достойна за Чарли Чаплин. Редфорд влиза в дневната, приближава се до стъклените врати и поглежда към парка, очевидно иска да се ориентира. Федър го следва и сяда на един от позлатените викториански столове с прекалено висока седалка и копринена тапицерия.
— Извинете, че закъснях — казва Редфорд.
Обръща се с гръб към стъклената врата и без да чака покана, се запътва към канапето срещу стола.
— Върнах се от Лос Анджелис преди половин час — обяснява той. — За път отиват три часа. Наричат вечерните полети „Зачервените очи“… — Хвърля бърз поглед да проследи реакцията и продължава: — Сполучливо сравнение… човек изобщо не може да мигне…
Редфорд произнася тези думи и чрез тях придобива плът и кръв. Досущ като във филма „Пурпурната роза от Кайро“, където един от героите слиза от екрана и влиза в живота на жена от публиката. Та какво говори той?
— Става ми все по-неприятно да се връщам — казва той. — Разбирате ли, там съм израсъл… Помня как изглеждаше… Не ми харесва как се е променило всичко…
Продължава да следи реакциите на Федър.
— Запазил съм много хубави спомени от Калифорния — успява най-накрая да се овладее Федър и да проговори.
— Живели ли сте там?
— Някога живеех в съседство, в Невада — отговаря Федър.
От него се очаква да говори. И той го прави: поток от произволни изречения за Калифорния и Невада. Пустините, боровете, безкрайните хълмове, евкалиптите, магистралите и чувството за нещо липсващо, за нещо неосъществено, което го обхваща там винаги. Сега само запълва времето, установява контакт. Редфорд слуша внимателно и Федър остава с впечатлението, че това му е навик. Истинско сценично присъствие. Току-що е прекосил цялата страна със самолет, сигурно е разговарял с много хора и все пак прочутото му лице сега е тук, той слуша, сякаш разполага с неограничено време, сякаш нищо значително не се е случило, преди да дойде, и нищо значително не го очаква, след като излезе.
Продължават да бъбрят, докато не стигат до името на общ познат — Ърл Уорън, бивш върховен съдия, за когото Федър казва, че повечето хора не го възприемат като типичен калифорниец. Редфорд начаса се съгласява и разкрива личните си ценности.
— Беше ни губернатор, нали знаете — казва той.
Федър потвърждава и добавя, че семейството на Уорън е от Минесота.
— Така ли? — учудва се Редфорд. — Не знаех.
Редфорд заявява, че винаги е проявявал особен интерес към Минесота. Във филма му „Обикновени хора“ се разказва за Минесота, въпреки че е заснет в северен Илинойс. В общежитието в колежа живеел с едно момче от Минесота, ходил му на гости и преживяването било незабравимо.
— Къде живееше? — пита Федър.
— На езерото Минетонка — отвръща Редфорд. — Познавате ли този край?
— Разбира се. В първа глава от книгата ми се споменава Екселсиор на езерото Минетонка.
Редфорд изглежда загрижен, сякаш е пропуснал важна подробност.
— Там има нещо особено… Не зная как да го определя…
— Нещо изискано — допълва Федър.
Редфорд кимва в израз на пълно съгласие с определението.
— В Минеаполис има един квартал, Кенуд, там е същото. Хората в него също като Ърл Уорън притежават „чар“ или „изисканост“, или нещо от тоя род.
За миг Редфорд се вглежда втренчено в него. На екрана никога не е така съсредоточен.
— И каква е причината? — пита той.