— Слабо чувам! — викнала Часажей. — Ела по-близо.
Девойката се приближила и Часажей наредила:
— Ха сега обърни всичко в моя дом надолу с главата!
— Добре — казала девойката.
Донесла вода, варосала къщата, опрала дрехите, измила всичко, сложила го на място…
— Е, сега ми разчорли косата и ми раздери роклята! — заповядала Часажей.
И девойката изкърпила дрехите, окъпала Часажей, сресала я, турила я да си легне. Това много се харесало на стопанката на ветровете.
— Ела при мен, моето момиче! — повикала тя девойката, изляла върху главата й вода от стомната и косата на девойката станала златна…
Няколко дни стопанката на ветровете не пускала гостенката си. А тя тъгувала за родния си край, за червената си кравичка.
За да не си отиде девойката незабелязано, Часажей криела от нея козината под възглавницата си. Все пак сирачето улучило час, когато Часажей заспала по-дълбоко от обикновено, измъкнало козината изпод възглавницата и избягало.
Събудила се стопанката на ветровете, гледа: девойката я няма. Спуснала се бабичката да я преследва, вика:
— Хей, мътна река, не я пускай!…
— Хей, коне, хей, кучета, хванете я!
— Хей, хора на харманите, да опустеете, дано, спрете я!…
Девойката дотичала до буйната река, реката се отдръпнала, пуснала я и дори изплискала пред нея обувки със златни токчета. Тези обувки били чудни: и на носа на дясната, и на носа на лявата девойката видяла портрета си. Взела обувките, благодарила на реката и се затекла нататък.
— Да ви е сладко! — казала на конете, които хрупали сеното, и на кучетата, които гризели кокалите.
А те се погалили в нея и я пуснали.
Дотичала девойката до третия харман, до втория, до първия. Навсякъде пожелавала на хората щастие и хората я пускали, пожелавали й на добър час.
Часажей, стопанката на ветровете, се разсърдила:
— Хей, река! Хей, коне и кучета! Хей, хора на харманите! Как посмяхте да не ме послушате!
И реката й казала:
— Ти ме наричаш мътна, а девойката каза, че съм сладка…
Кучетата и конете й отвърнали:
— Ти хвърляш кокали на конете, а сено даваш на кучетата… Ние умирахме от глад, а девойката ни нахрани…
Хората пък казали така:
— Ти никога, никога не си ни пожелавала спорна работа! А добрата девойка ни пожела щастие… Как да не я пуснем?
И Часажей се върнала в къщи без нищо.
Е, нека се връща! А ние ще разкажем за девойката.
Дотичало сирачето у дома, прегърнало червената кравичка:
— Здравей, мила кравичке! Ето ти корали и злато, бисери и обувчици с портрети! Скрий всичко по-добре.
Сирачето разказало на Заза за всичко, което видяло. Сетне отишло при мащехата и й дало козината.
Всичко тръгнало по старому. Пащерката пасе на поляната Заза, червената кравичка, че и козината чепка, а дъщерята на мащехата мързелува в къщи. И ето че веднъж мащехата попитала пащерка си:
— Защо се забраждаш толкова ниско?
— Боли ме главата, майчице.
— Хайде, дай да видя! — развикала се мащехата и дръпнала кърпата.
Щом видяла златната коса на девойката, мащехата се разтреперала от завист. Лепнала се за девойката:
— Разкажи, разкажи откъде имаш златна коса?
Нямало какво да се прави — тя така се сърдела, така се карала! — и девойката се принудила да каже:
— Часажей, майката на ветровете, ми даде златна коса…
— Кой те научи да идеш при Часажей? — попитала мащехата.
— Заза, червената кравичка.
Мащехата не казала нито дума. Забързала към къщи, довела дъщеря си на поляната. Накарала я да пасе кравата и едновременно да чепка козина. Изведнъж като изневиделица налетял черен вихър и отнесъл всичката козина.
Тогава дъщерята на мащехата заповядала:
— Казвай, червена краво, как да си върна козината!
Заза й разказала всичко, което разказала на сирачето. Дъщерята на мащехата се затекла към стопанката на ветровете Часажей.
Видяла широката нива и намерила хармана, където хората вършеели червени корали.
— Да опустеете и вие, и коралите ви! — развикала се тя. — Наринете ми по-скоро корали и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
— Каква е тази проклетница? — учудили се хората.
Те се разсърдили. Турили я на една лопата, хвърлили я на втория харман, където отвявали чисто злато.
— Да се провалите и вие, и златото ви! — закрещяла дъщерята на мащехата. — Нагребете ми по-скоро една лопата злато и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
Те я грабнали с една лопата и я затирили на третия харман, където насипвали в чували едри бисери.
— В земята да потънете, дано, и вие, и бисерите ви! — заревала дъщерята на мащехата. — Насипете ми по-бързо бисери и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!