Е, дали й да се разбере на третия харман! Натупали я с юмруци и я запокитили с лопата при конете и кучетата.
А тя и тук всичко объркала. Взела сеното от конете — хвърлила го на кучетата. Грабнала кокалите от кучетата — стрелнала ги при конете.
— Да се задавите, дано! — казва.
Нахапали я кучетата. Наритали я конете. Как да е се отскубнала, стигнала на брега на буйната река.
Пила глътка вода от реката, плюла: „Пфу! Мръсна вода…“ Разсърдила се реката, зашумяла, препречила й пътя.
Дъщерята на мащехата прегазила до другия бряг и мокра, кална, цялата в синини, стигнала до дома на Часажей, стопанката на ветровете.
Отворила вратата, изкачила се по стълбището и викнала:
— Да се пукнеш, дано, проклета Часажей! Дай ми веднага козината, че майка ми вдига врява!
— Не чувам! — викнала в отговор Часажей. — Ела по-близо!
Дъщерята на мащехата се приближила и Часажей казала:
— Обърни всичко в моя дом надолу с главата!
— Добре! И още как ще го обърна — зарадвала се дъщерята на мащехата. Всичко изпотрошила, всичко съсипала, камък върху камък не оставила…
Часажей не се скарала, само мрачно погледнала.
— Е, нищо, сега пък ми разчорли косата, раздери ми роклята! — заповядала тя.
Дъщерята на мащехата се нахвърлила върху нея: оскубала й косата, накъсала роклята й на парцали…
Потъмняла стопанката на ветровете.
— Благодаря! Получи си наградата! — казала тя. Ливнала със стомната по лицето на девойката и целите й бузи се покрили с брадавици. — А сега си вземай козината и заминавай!
Малко ли, много ли вървяла дъщерята на мащехата, няма да разказваме… Макар и цялата натъртена, върнала се все пак в къщи.
Майката видяла любимката си с брадавици и едва не полудяла от скръб.
Мислила, мислила какво да стори и от лошотия намислила да заколи Заза, червената крава.
— Мащеха ти иска да ме убие — казала червената крава на пащерката. — Събери костите ми, когато ме заколят, и ги зарови под ябълката в градината.
Мащехата заклала Заза, червената крава. Сварила месото й и го изяли двете с дъщеря си, а пащерката събрала костите и ги заровила под ябълката в градината. Оттогава сирачето нямало мира.
— Ти ставаш все по-хубава, а дъщеря ми погрознява! — карала се мащехата и биела пащерката.
Отишла веднъж девойката в градината, седнала под ябълката и заплакала от мъка.
— Не плачи, добричката ми! Не плачи, миличка! — обадили се костите на кравата. — Кажи какво искаш?
А в този ден в съседния аул имало сватба. На девойката много й се искало да поиграе на сватбата.
— Дай ми, кравичке, една хубава рокля и моите обувки! — помолила тя.
Начаса пред нея се появила една хубава рокля и обувките с портретите. Девойката се пременила и тръгнала за сватбата.
Трябвало да премине през един ручей. Като скачала от камък на камък, едната обувчица се изхлузила и водата я отнесла. Принудила се, горката, да се върне в къщи — така и не поиграла на сватбата…
А в това време младият хан ловял в ручея пъстърва. Неочаквано хванал обувчица със златно токче и видял на носа й портрет на прекрасна девойка със златна коса. И силно пожелал младият хан да намери стопанката на обувчицата.
Ханът мерил обувчицата на много красиви девойки в страната, но тя не станала на никоя от тях.
На края ханът и слугите му стигнали в селото, където живеела мащехата с дъщеря си и пащерка си. Минал през всичките къщи. Дошъл ред и до дома на мащехата. Щом влязъл в къщата, момъкът видял девойката, която толкова дълго търсил… Обул на крака й обувчицата. Обувчицата й прилепнала.
Зарадвал се ханът, помолил мащехата да му даде девойката да се ожени за нея. Лукавата жена стаила завистта и злобата си, престорила се, че с радост се съгласява:
— Моля ти се, хане — казала с поклон тя, — върни се в къщи при баща си! Аз трябва да пременя годеницата, а сетне сама ще я доведа у вас.
Така и направили… Откъде можел да знае момъкът за черната й злоба? Отишъл си младият хан, а мащехата се разшетала, уж че приготвя пащерка си за път.
Най-сетне тръгнали. Мащехата накарала девойката да завърже в кърпа златните обувки, а със себе си не взела нищо, само едно парче хляб със сол.
Пътят бил дълъг, местата пусти, а денят горещ. Девойката се уморила и огладняла.
— Дай ми да си хапна, майчице! — казала тя.
— Нямам нищо друго, освен хляб — отговорила мащехата и й дала една солена коричка.
Девойката изяла соления хляб. Замъчила я жажда.
— Ох, колко съм жадна! Барем една глътка вода, майчице!
— Потърпи — отговорила мащехата, — скоро ще стигнем до един кладенец с бистра, студена вода. Тогава ще се напиеш до насита.