— Няма да ви е трудно да откриете Джони Мортшу — каза по-старата сибила и се ухили с беззъбата си уста, — той живее близо до „Тодс ден“ — оня малък хан, дето често стават весели гуляи. Смъртта и пиянството винаги са били добри съседи.
— Тъй, тъй — закима куцата и като се опираше на патерица, защото левият и крак беше по-къс, пристъпи напред. — Помня как бащата на ей тоя Рейвънсууд, дето стои сега пред нас, намушка младия Блакхол, задето му беше рекъл нещо не намясто при чаша вино или бренди, знам ли ги какво са пили… Блакхол влезе в кръчмата весел като чучулига, а го изнесоха оттам с краката напред. Тогаз ме викаха да го глася за погребението. Измих му аз кръвта и го погледнах, пък той хубавец, по-хубав смъртник не бях виждала!
Не е трудно да се досетим, че тези малко подходящи за случая спомени на бабичката накараха Рейвънсууд веднага да напусне компанията на зловещите и злобни фурии. Но докато отвързваше коня си и затягаше ремъците на седлото, за да го укрепи, иззад ниската ограда на малката градинка до него долетяха думи от разговора на куцата старица и осемдесетгодишната й приятелка. Ситнейки из градинката на Алис, те беряха розмарин, пелин, седефче и други растения, подходящи за украса на тялото на покойницата и за опушване на стаята. Паралитичната старица, изтощена от дългия път, остана да бди край мъртвото тяло, за да не му причинят вреда вещици или зли духове.
Ето какви зловещи думи дочу неволно Рейвънсууд.
— Виж, Ани Уини, как се е източила младата цикута — каза куцата. — Нито една вещица не би се отказала от такъв кон, за да се носи през планини и долища, в нощната тъма или на лунна светлина, а после да се спусне направо в избата на френския крал.
— О, миличка! — отвърна другата старица. — Сега дяволът е станал по-коравосърдечен от самия лорд-пазител на печата и другите големи хора. А те в гърдите си_имат не сърце, а камък. Смятат ни за вещици и ни посичат, режат, горят, чупят ни пръстите в менгемета, и ако ще по десет пъти да изричам молитвите си, сатаната пак няма да ме чуе.
— Ти виждала ли си го оня, черния изкусител?
— Не, наяве не ми се е явявал, ама насън — често. Някой ден ще бъда изгорена за това. Но защо да хортуваме таквиз работи, любезна! Ето долара, който ни даде Рейвънсууд: ще купим с него хляб, бира, тютюнец, малко бренди и буца захар. И с дявола или без дявола, момиче, ще си погуляем славно тая нощ!
Съсухрените бузи се сбърчиха и бабичката се разкиска отвратително, смехът й напомняше крясъка на кукумявка.
— Той е добро момче и не е алчен, тоя Рейвънсууд — изфъфли Ани Уини, — хубав млад човек: широк в раменете, а в бедрата тесен. Чудесен покойник ще бъде! С удоволствие ще го измия и приготвя за погребението му.
— Да, ама на челото му пише, че нито мъжка, нито женска ръка ще го докосне подир смъртта и никой няма да оправя тялото му на чамова дъска. Няма да имаш късмета да го приготвиш за гроба, Ани, няма да ти се случи! Знам го от сигурно по-сигурно!
— Искаш да кажеш, Ейлси, че му е отредена славната участ на прадедите му — да загине в бой? А от какво ще погине — от меч или куршум?
— Стига си ме разпитвала, Ани! Нищо повече не ще ти кажа — отсече пророчицата. — Не мисля, че съдбата ще бъде така милостива към него.
— О, аз отдавна съм разбрала, Ейлси Гурли, че ти си най-умната измежду нас. И от кого все пак си го научила?
— Не си тикай носа там, дето не трябва, Ани. Рекох ти — сигурна съм.
— Но ти сама призна, че никога не си виждала черния изкусител?
— Рекох ти — най-сигурно го знам. Още преди да му надянат първата ризка, съдбата на тоя Рейвънсууд е била вече написана.
— Шш-т! Чуваш ли тропота на коня му? Особен звук. Не предвещава нищо добро.
— Ей вие, милички, побързайте — отекна гласът на паралитичната старица, останала в хижата. — Трябва да сколасаме с всичко и да прочетем туй, което трябва. Тялото съвсем се вкочани и ако не успеем да го изправим, знаете каква беда ще ни сполети!
Рейвънсууд бе вече далеч и не чу края на поучителния разговор между стариците. За негова чест трябва да отбележим, че той се отнасяше с най-голямо презрение към всякакви магми, лоши предзнаменования и предсказания на съдбата, макар по негово време особено в Шотландия хората сляпо да вярваха във всичко това и дори да се усъмнят, се смяташе за не по-малък грях от неверието на сарацина или евреина. Той знаеше също така, че върху нещастните старици, сломени от товара на годините, от болести и нищета, твърде често падаше подозрение в магьосничество и че самите те от страх пред смъртно наказание и нечовешки жестоки мъчения си навличаха нелепи обвинения, с които за наш срам са изпълнени страниците на съдебните анали на Шотландия от XVII век. Но видението, което му се бе явило тази сутрин — истински призрак или зрителна измама, — го изпълни със суеверни мисли, въпреки че той полагаше отчаяни усилия да се отърси от тях; при това работата, по която бързаше за „Тодс ден“, едва ли можеше да го развесели.