— Ами туй, сър — обясни гробарят, — че като бях на служба при него, съсипах дробовете си. Служих при него като тръбач в замъка: за нищо и никакви пари трябваше да възвестявам зората и часа за обяд, да свиря за гостите му и той, разбира се, бе предоволен. Ами като намисли да събере отряд милиция, за да се бие с празноглавите виги край Ботуел бриг, аз също не изтраях, възседнах коня и тръгнах подир него.
— Постъпили сте правилно. Нали сте били негов подчинен и сте получавали от него заплата.
— Какво говорите! Заплата? Да, получавах. Само че зарад неговите пари трябваше да призовавам гостите му за обяд, а в краен случай да свиря и на погребенията; но никога не съм се хващал да свиря сбор за кървавата им разпра. Но почакайте, сега ще чуете какво излезе от всичко туй. Тогази ще разберете бива ли да хваля Рейвънсууд. Защото в едно прекрасно утро, туй бе на двайсет и четвърти юни хилядо шестстотин седемдесет и девета година, пристигнахме на бойното поле, като сега си спомням: барабани бият, гърмежи трещят, конете трополят и цвилят. На Хакстоун от Ратилет — с отряд пехота, въоръжена е мускети, карабини, копия, мечове, коси и всичко, каквото им падне — му беше заповядано да брани моста, а ние, кавалерията, да преминем реката. Водата не ми е по сърце, пък отгоре на туй на другия бряг ни очакваха хиляди въоръжени до зъби противници. Старият Рейвънсууд оглави отряда и като размахваше италианския си меч, крещеше: „Напред! Напред!“, сякаш ни пращаше да се разходим из някой панаир; в ариергарда беше Кейлъб Болдърстън — той и сега е още жив — и се кълнеше в Гог и в Магог да натъпче с олово корема на всеки, който посмее да отстъпи; а младият Алан Рейвънсууд — тогаз още го наричаха мастър Рейвънсууд — стискаше пищов в ръката си — слава богу, че не гръмна с него — и викаше, колкото позволяваха слабичките му гърди: „Тръби, безделнико, тръби, проклет страхливецо! Тръби или ей сега ще ти пръсна главата!“ Съвсем ми секна дъхът, ама все пак успях да свиря за атака. Е, звукът на моята тръба беше такъв, че в сравнение с него кудкудякането на кокошка щеше по да прилича на музика…
— Не може ли по-кратко — прекъсна го нетърпеливо Рейвънсууд.
— По-кратко? Да, те насмалко не ми съкратиха трижди живота, насмалко не го погубиха в разцвета на младостта, както се казва в светото писание. Та за това ми е думата сега. И тъй, хвърлихме се ние във водата: конете се струпаха на купчина, като да бяха се побъркали от страх, пък и хората не бяха по-добро. От отвъдния бряг иззад храстите вигите стрелят по нас — куршумите валят като градушка. Най-после конят ми достигна брега и едва стъпи на твърдо, гледам някакъв грамаден и здрав момък — двеста години да живея, пак няма да забравя как изглеждаше: очите му като на ястреб, брадата му широка като ей таз лопата; спира той на три крачки от мене и се прицелва в гърдите ми. Ама тогаз конят ми подскочи настрани, аз паднах и куршумът пропищя над мене. В същия миг старият лорд с удар на меча разцепи главата на оня виг и той се свлече върху ми и ме затисна с грамадните си телеса.
— Според мен трябва да сте благодарен на стария лорд: спасил ви е живота — отбеляза Рейвънсууд.
— Благодарен? За какво? Отпърво ме вкара в опасно дело, пък сетне събори върху ми оня дангалак, който ме смаза с тежестта си и ми изкара дъха. Оттогази започна да не ми стига дъхът. Само сто крачки ще измина и всичко в мене хърка, сякаш съм воденичарска кранта.
— И заради това изгубихте мястото си на тръбач в замъка?
— Да, изгубих го, сам разбирате: вече нямах сили да свиря и на дудуче. Е, запазиха ми платата, квартирата и не ме моряха с много работа: понякога ще рекат да поскрибуцам на цигулка — изобщо не беше чак дотам зле, само че Алан, последният лорд Рейвънсууд, излезе по-лошав и от баща си…
— Нима баща ми… — прекъсна го Рейвънсууд, — тоест исках да кажа, нима синът на стария лорд — последният лорд Рейвънсууд, — ви е лишил от помощта, която ви е дал баща му?
— Точно тъй, лиши ме. Прахоса състоянието си и ни предаде на сър Уилям Аштън, пък той никому нищо не дава даром. Изгони всички нас от замъка, дето на бедняците като мене по-рано не отказваха коричка хляб и паничка супа, а можеше да се намери и някое кътче, дето да прислониш глава.
— Лорд Рейвънсууд се грижеше за хората си, докато можеше — рече Едгар, — и ми се струва, приятелю, че поне бившите му слуги не бива да хулят паметта за него.
— Както желаете, сър — отвърна упоритият старец. — Само че мене никой не може да ме убеди, че лорд Рейвънсууд е изпълнил дълга си, като е разорил и себе си, и своите васали. Нали той заповяда да ни изхвърлят през вратата. А не можеше ли да ни даде земица и къщурки под аренда до живот? Тогаз на моите години и с тоя раматиз нямаше да се свирам в тая дупка, която не подхожда нито за жив, ни за мъртъв; а в къщата ми, дето по прозорците има истински стъкла, благоденствува сега Джон Смит. И всичко, защото Алан Рейвънсууд управляваше имението си като глупак.