— Милорд — каза Рейвънсууд, като се спря на прага, — вие случайно научихте тайната, в която засега не смятах да посветя дори вас, мой близък; но щом тази тайна, която засяга само мен и още една личност, е вече разгласена, аз съм радостен, че тя е станала достояние тъкмо на вас — мой благороден сродник и приятел.
— Можете да бъдете уверен, че няма да разглася вашата тайна, мастър Рейвънсууд — отвърна маркизът. — Но признавам, много бих искал да чуя, че сте се отказали от мисълта за един брачен съюз, който така или иначе, ще бъде унизителен за вас.
— Позволете ми сам да съдя за това, милорд, и бъдете сигурен, че ще успея да запазя честта и достойнството си не по-зле от всеки измежду моите приятели. Не съм встъпвал в никакви отношения със сър Уилям или лейди Аштън; дал съм дума само на мис Аштън и по-нататъшното ми поведение ще зависи изцяло от нея. Ако въпреки бедността ми тя ме предпочете пред всички богати кандидати за женитба, с които пожелаят да я сродят нейните близки, аз ще сметна за напълно справедливо да пожертвувам за мис Аштън доста по-несъщественото и неосезателно предимство на високия си произход, както и отколешните предразсъдъци на старинната ни родова вражда. А ако мис Аштън се отметне, тогава, надявам се, приятелите ми не ще говорят и натякват за постигналото ме разочарование; враговете си ще съумея някак да накарам да мълчат.
— Добре, казано! — възкликна маркизът. — Но признавам, твърде много ви ценя, Рейвънсууд, за да не се огорча от вашето решение. Този сър Уилям Аштън преди около двадесет години бе ловък адвокат и подвизавайки се в съда и парламентарните комисии, успя да постигне едно-друго. Направи голям удар със случая Дариен: получи точни сведения и преценил трезво положението, навреме продаде всичките си акции. Но каквото е могъл, вече го е постигнал. Нито едно правителство няма да го купи на такава висока цена, каквато е определил за себе си той или по-скоро жена му. При неговата нерешителност и нейното нахалство сър Аштън ще повдигне още повече цената си, а като се усетят с жена си, че са прекалили, и отстъпят, никой вече няма да даде за него и петак. Не искам нищо да кажа против мис Аштън, но ви уверявам: сродите ли се с фамилията Аштън, това не ще ви донесе ни чест, ни изгода — най-много сър Уилям да ви върне като зестра известна част от вашите владения. Повярвайте обаче: ще постигнете повече, ако решите да се обърнете към камарата на лордовете. А аз от своя страна — прибави той — съм готов да опуша дупката на тази лисица, да я прогоня оттам и да заставя сър Уилям да прокълне деня, в който е отказал и а такова твърде почетно за него предложение — изхождащо от мен и отнасящо се за мой роднина.
Изглежда, съвсем неволно маркизът се престара. Едгар веднага забеляза, че достопочтеният му сродник не толкова се грижи за интересите и честта на семейство Рейвънсууд, колкото е обиден от отказа, получен за предложеното от него, маркиз А…, сватовство. Това откритие не породи у младежа нито досада, нито почуда. Той още веднъж подчерта, че е дал дума и е обвързан само с мис Аштън, че не очаква богатството и влиянието на нейния баща да му донесат изгоди и че никой не е в състояние да го принуди да развали годежа, освен ако самата Луси не пожелае това. Накрая Едгар помоли маркиза да не възобновява този разговор и обеща да го държи в течение на предстоящите събития.
Скоро вниманието на маркиза бе привлечено от по-интересни и по-приятни теми. Специален пратеник, потеглил от Единбург за замъка Рейвънсууд, го откри в „Тодс ден“ и му предаде свитък с радостни известия. Политическите планове на маркиза бяха успели както в Лондон, така и в Единбург; властта, за която той така жадуваше, беше, изглежда, вече в ръцете му.
Поднесоха закуската, приготвена от готвачите на маркиза, и можеше да се предполага, че такъв епикуреец като маркиз А… ще изпита особена наслада от контраста между изисканите ястия и крайно бедната обстановка на малката гостилничка. Разговорът на трапезата напълно съответствуваше на изтънчените ястия и спомагаше за веселото настроение на маркиза. Той не преставаше да говори за могъществото, което го очаква в близко бъдеще като резултат от някои твърде вероятни събития, и за намерението си да използува това могъщество в полза на скъпия си родственик. Макар да смяташе, че не бива така дълго да се говори все за едно и също, Рейвънсууд неведнъж благодари сърдечно на маркиза. Поднесоха чудесно вино, запазило напълно букета си, въпреки че бе изминало дългия път от Единбург дотук в бъчва; маркизът, особено когато беше в приятна компания, обичаше да се заседява на масата. Затова отложиха тръгването с два часа.