— Но само допреди миг ти приказваше съвсем друго!
— Тъй ли? — учуди се Кейлъб. — Трябва да съм бълнувал нещо: в такваз ужасна нощ колко му е да си загубиш ума! Уверявам ви, Миси е невредима. В замъка не остана жива душа. И слава богу, иначе всички щяхме да хвръкнем във въздуха!
Едва след многократни клетвени уверения на Кейлъб господарят му, надвил в себе си неудържимото желание да присъствува на страшния взрив, който щеше да превърне в прах последната цитадела на древния му род, престана да се дърпа към замъка и се остави да го отведат в село Улфс Хоуп, където не само в странноприемницата на майка Смолтраш, но и а дома на нашия добър познат бъчваря богато угощение очакваше високите гости — факт, който налага да дадем някои допълнителни обяснения.
Навремето пропуснахме да споменем, че Локхард, като поразпита как Кейлъб е успял да се снабди с продукти за обяда, с който нагости лорд-пазителя, доложи за това на своя господар. Сър Уилям се посмя от душа на тези забавни хитрости на стария слуга и е желанието си да направи жест за Рейвънсууд, препоръча Гърдър от Улфс Хоуп за длъжността бъчвар при двора на кралицата, което щеше напълно да накара забележителния майстор да прежали изгубените печени диви патици. Назначаването на Гърдър беше приятна изненада за Кейлъб. Няколко дни след заминаването на Рейвънсууд му се наложи да отиде до рибарското селище по неотложна работа. И в момента, кога го той безшумно като призрак се прокрадваше край дома на бъчваря, боейки се да не го извикат и да го попитат за резултатите от обещаното ходатайство или което е още по-лошо, да започнат да го ругаят, задето е изиграл стопаните, залъгвайки ги с неосъществими надежди, изведнъж разтреперан от страх чу името си, изречено едновременно от сопрано, алт и бас.
— Мистър Кейлъб! Мистър Кейлъб! Мистър Кейлъб Болдърстън! — зовяха го в един глас мисис Гърдър, достопочтената и майка и стопанинът на дома. — Нима ще минете край нас, без да се отбиете да си наквасите гърлото; ние сме ви така задължени!
Кейлъб не знаеше дали да приеме тази покана за чиста истина или за подигравка. Очаквайки най-лошото, той се престори, че не чува нищо, и продължи пътя си, нахлупил ниско старата си шапка и навел очи, сякаш изведнъж му се беше наложило да преброи камъните по настилката на улицата. Но внезапно забеляза, че е попаднал в положението на величествен търговски кораб, обграден в тесния Гибралтарски проток от три алжирски бързоходни лодки (моля да ме извинят читателите за това морско сравнение).
— Не бягайте от нас, мистър Болдърстън! — изчурулика мисис Гърдър.
— Кой би могъл да очаква това от добрия приятел — подкрепи я и майка й.
— Да ни откаже благодарността! — присъедини се към тях и бъчварят. — И то на човек като мене, дето толкова рядко показва щедрост! Да не сте ми обиден, мистър Болдърстън? Или се е намерил някой негодник, пепел му на езика, да ви рече, че никак не съм ви благодарен за мястото на придворен бъчвар! Кажете ми го само кой е, аз хубавичко ще го наредя.
— Хм… скъпи приятели… — измънка Кейлъб неуверено, защото все още не знаеше как всъщност стои работата. — Защо да правим церемонии! Всеки се старае да услужи на приятелите си с каквото може; понякога успява, друг път — не. Бих предпочел да не чувам никога от вас тези изявления на благодарност. Нетърпими са за мен.
— Е, ако само сте искали да ми услужите, нямаше да заслужите никакви благодарности. Поне от мен във всеки случай — призна откровено бъчварят; — тогава щях да ви припомня за гъската, за патиците, за бъчвичката вино — за да си оправим сметката. Голото желание прилича на бъчва, която се е разсъхнала, в нея вино не можеш да налееш; а виж доброто дело е чудна бъчвичка, здраво стегната, добре изпипана и непропусклива, годна да държи вино за самата кралска изба!
— Не чухте ли за грамотата, в която черно на бяло пише, че наш Гърдър е назначен за придворен бъчвар? — каза тъщата. — И то като се знае, че всеки, макар само веднъж да се е опитал да набие обръч на някоя бъчва, и той се е гласял да вземе тая служба!
— Аз ли да не съм чул? — извиси глас Кейлъб, най-сетне доловил накъде духа вятърът. — Аз ли? — повтори той и в миг се преобрази; провлачените, плахи стъпки, стъпки на същински крадец, се смениха с уверена и величествена походка; шапката се килна юнашки на тила и изпод нея като слънце зад облак надникна челото, засияло с всичката гордост, на каквато е способна аристокрацията.
— Не може да бъде да не е чул — отбеляза стопанката.