— Да, трудно ти е било, Кейлъб. И все пак никак не разбирам как този пожар може да ни възвърне доверието на съседите и доброто ни име.
— Ами тъкмо казах, че младото е и зелено! Как ще ни помогне пожарът ли, питате? Туй е най-чудесният предлог, който, рекох вече, ще спаси семейната ви чест и ще я запази дълго занапред, стига само умело да го използувате. „Къде са семейните портрети?“ — пита някой, дето обича да си пъха гагата в чуждите работи. „Пострадаха по време на пожара“ — ще отговоря аз. „Къде ви е фамилното сребро?“ — ще попита друг. „Ужасен бе пожарът — ще кажа аз. — Кой ще ти мисли за среброто, когато беше застрашен животът на всички ни в кулата!“ — „Къде са фините дрехи, декоративната драперия и завесите? Къде са леглата с балдахини, с тъканите покривала и тюлените завеси? Къде са килимите, кувертюрите, бродериите?“ — „Пожарът! Пожарът! И пак пожарът!“ Пожарът ще бъде сериозно оправдание за всичко, което трябва да имате, пък го нямате. А добре измисленото извинение донякъде е е цената на самите вещи. Вещите се чупят, съсипват и овехтяват от времето, а доброто извинение, стига да го използуваш внимателно и умно, може да служи на благородника и на рода му бог знае колко дълго!
Рейвънсууд добре познаваше упорития характер на стареца, затова се въздържа от безполезен спор. Предоставил на Кейлъб да се радва на успешното си начинание, той се върна в Улфс Хоуп, където маркизът и двете стопанки се безпокояха за него: маркизът — защото не знаеше накъде се е упътил Рейвънсууд, а жените — защото се бояха да не изстине вечерята. Когато Едгар се появи, всички въздъхнаха с облекчение и искрено се зарадваха, научили, че пожарът в замъка е изгаснал от само себе си, без да достигне до подземията — понеже Рейвънсууд бе сметнал за възможно да се ограничи с това кратко известие и да се въздържи от по-подробно описание на остроумната измислица на своя стар слуга.
Гостите веднага бяха отведени към трапезата, наредена с богато угощение. Въпреки настояванията на високите гости мистър и мисис Гърдър да се настанят до тях на трапезата, те не приеха да сторят това дори в собствения си дом и предпочетоха да бъдат почтителни и старателни слуги. Такива бяха нравите в онези времена. Само тъщата на домакина, предвид на по-зрялата си възраст и някогашната й служба при Рейвънсууд, реши да пренебрегне правилата на етикецията. Възприела ролята на нещо средно между съдържателна на странноприемница и стопанка на дом, която посреща гости значително по-високопоставени от нея, тя гощаваше маркиза и Рейвънсууд, предлагайки им най-хубавото от всяко блюдо, но не забравяше и сама да го опита, та гостите да последват примера й.
— Ваша милост нищичко не хапва… — непрестанно повтаряше тя на маркиза. — Мастър Рейвънсууд, оставете този гол кокал! Уви ето че не можем да предложим на ваши милости прилично угощение! Лорд Алан, да успокои господ душата му, обичаше солена гъска. Винаги е казвал, че на латински „солена гъска“ означава „чашка бренди“! Брендито ни е чак от Франция: корабите ни още не са забравили пътя за Дюнкерк въпреки английските закони и митници.
Тук бъчварят предупредително сръчка с лакът тъща си, но тя съвсем не мислеше да спре да бъбри.
— Няма какво да ме ръчкаш, Джон. Никой не казва, че знаеш откъде ми карат брендито. Разбира се, на теб не ти подхожда туй, нали вече си придворен бъчвар! Но на мен… Страшна беда! — обърна се тя към Рейвънсууд. — Кралят, кралицата или пък кайзерът много ги е еня отде си купува някоя старица като мене щипката тютюн или чашата бренди, та да си развесели душата.
Като заглади по този начин мнимата си непредпазливост, Мариън, известна още като мисис Луп-дъ-Дайк, цяла вечер продължи сама да занимава гостите, стремеше се с всички сили да поддържа разговора, в който Рейвънсууд и маркизът почти не вземаха участие. Накрая те отместиха чашите си и помолиха за разрешение да се оттеглят за почивка.
На маркиза беше отредена официалната стая, каквато имаше във всеки по-заможен дом и обикновено стоеше празна в очакване на някой именит гост. По онова време още не се използуваше хоросановата мазилка, а гоблени имаше само в домовете на благородниците и по-богатите земевладелци. Затова бъчварят, човек толкова суетен, колкото и богат, постъпи като дребните земевладелци и духовенството — украси стените на официалната си стая с щампована нидерландска кожа, по която с меден станиол бяха изписани дървета и животни и множество благочестиви изречения, които макар да бяха на фламандски, се спазваха в дома му много строго. Стаята създаваше твърде мрачно впечатление, но в камината весело пращяха дъги от стари насмолени бурета; леглото бе застлано с нови, блестящо бели чаршафи, които едва ли щяха да бъдат използувани някога, ако не беше този изключителен случай. Над масата висеше старинно огледало във филигранна рамка, принадлежало някога към покъщнината на близкия замък Рейвънсууд, сега разпръсната къде ли не. От едната страна на огледалото стоеше бутилка с дълго гърло, пълна с тосканско вино, а до нея — висока тясна чаша, подобна на опази, която може да се види в ръцете на Тениърс, когато се изобразява като участник в селски пир; бутилката и чашата приличаха на чуждестранни часови. От другата страна, загледани в двамата чуждоземни, бяха поставени двама тантурести шотландски караулни: кана с хубава бира, побираща не по-малко от пинта, и друга чаша, от слонова кост и абанос, със сребърна инкрустация — плод на умението на Джон Гърдър; той много се гордееше с тази изработка. Мерки бяха взети не само срещу евентуална жажда, а и срещу глад, защото в стаята бе оставен и сладкиш, като че къщата очакваше половинседмична обсада.