— Пресметнах седмиците, дните, часовете и дори минутите — отвърна Луси. — След седмица ще дойде отговор. Ако не дойде, значи Едгар е мъртъв. И ще ви бъда признателна, любезни сър — добави тя, обръщайки се към Бъкло, — ако помолите майка ми до изтичането на този срок да не възобновява разговора за сватбата.
— Готов съм да помоля лейди Аштън — каза Бъкло. — Кълна се в честта си, че уважавам чувствата ви, мис Аштън. И макар да горя от желание по-скоро да приключим с тази работа, аз съм джентълмен и по-скоро бих се отказал изобщо от сватовството, отколкото да ви причиня дори минутно огорчение.
— Мистър Хейстън! — изрече лейди Аштън, побледняла от гняв и ярост. — Не мога да ви разбера! Нима за майчиното сърце не е скъпо щастието на дъщерята? Бих искала да зная, мис Луси, в какъв по-точно смисъл съставихте писмото си?
— То беше точно копие на по-предишното, което сама ми продиктувахте.
— Тогава — рече лейди Аштън и в гласа й отново прозвучаха нежни нотки — да се надяваме, че след седмица, драга дъще, ще вземеш окончателно решение.
— Нека не притесняваме мис Аштън, милейди — намеси се Бъкло, който въпреки грубите си маниери и обноски имаше добро сърце. — Пратеникът би могъл да се забави или непредвидени обстоятелства да му попречат да пристигне в уреченото време; веднъж аз сам изгубих цял ден, защото конят ми си счупи подкова. Позволете да надникна в календара си… хм, да, след двайсет дни е празникът на свети Джуд. В навечерието на този празник аз трябва да присъствувам на конните надбягвания в Кавъртън Едж: искам да погледам как враната кобила на леърд Китългърд ще мери сили с четиригодишния жребец на брашнаря Джонстън. Но бих могъл да долетя обратно за една нощ, или пък Крейги ще ми съобщи как са завършили състезанията. А дотогава и аз няма да досаждам на мис Аштън и се надявам, че вие, милейди, сър Уилям и полковник Дъглас също няма да я притеснявате с отговора.
— Великодушен човек сте, сър — каза Луси.
— Не зная, мис; по-скоро, както вече ви признах, съм прям и добродушен и ще се радвам, ако мога да ви направя щастлива. Само ми окажете тази чест и ме научете как да го сторя.
Изрекъл тези думи, Бъкло се поклони на Луси за сбогом с чувство, което обикновено му беше неприсъщо, и се отправи към изхода. Лейди Аштън го последва и докато го изпращаше, непрестанно го уверяваше, че Луси дълбоко цени искреността на неговите чувства. Тя молеше Бъкло да не заминава, без да се е видял със сър Уилям, „защото — каза тя и отправи многозначителен поглед към Луси — в деня на свети Джуд трябва да бъдем готови да скрепим с подпис и печат брачния договор“.
— Да скрепим с подпис и печат — повтори Луси веднага щом вратата се затвори зад двамата. — Да скрепим с подпис и печат… да скрепим смъртната ми присъда! — И като притисна до гърди отслабналите си ръце, бедната девойка почти безчувствена се свлече в креслото.
Шумната поява на Хенри я изтръгна от вцепенението й. Момчето дотича да й напомни, че е обещала да му даде два ярда бледорозова кордела и да я завърже на клупове — за новите му жартиери. Луси покорно стана, отвори едно ковчеже от слонова кост, намери корделата, грижливо отмери и отряза от нея необходимата дължина и после, както я бе помолил брат й, му завърза клуповете.
— Чакай! Не затваряй още ковчежето! — възкликна Хенри. — Трябва ми също сребърен ширит, за да завържа с него звънчетата към пръстена на новия ми сокол. Въпреки че той едва ли заслужава тази грижа. Такава мъка беше, докато го измъкна от гнездото му, а той излезе най-долен разбойник — забие нокти в яребицата, разкървави я и после я зареже. А на бедната птица какво й остава? Помъчи се малко и после умре някъде из калуната или под първия прещипов храст, до който успее да се довлече.
— Право казваш, Хенри! Много, много си прав! — въздъхна Луси и като му подаде кълбо ширит, тъжно стисна ръката му в своята. — Колко такива разбойници има на света! И колко смъртно ранени птици, които просто търсят място, където спокойно да умрат, но няма за тях нито полянка с калуна, нито прещипов храст, където да се потулят.
— Хм, чела си го в някой роман — отзова се пренебрежително Хенри. — Шолто казва, че съвсем си се побъркала с тези романи. Аха! Май Норман свири на сокола. Отивам да му заключа веригите.
И той побягна — безгрижният, жизнерадостен хлапак, — а Луси остана сама с тъжните си мисли.
„Изглежда, така са ми предрекли орисниците: всички да ме изоставят — рече си тя, — дори хората, които би трябвало да ме обичат. Оставиха ме в ръцете на тези, дето ме тормозят. Значи така е трябвало да стане. Аз сама, без да търся съвета на някого, излязох на пътя на опасностите и сега пак сама, без да искам някому съвет, трябва да намеря изход или да умра.“