Тези загадъчни и непонятни думи изумиха Луси, чието сърце преливаше от най-непристорена, най-искрена благодарност, и тя се побоя да не е оскърбила непознатия с някоя неподходяща дума, сякаш момиче с нейния характер би могло изобщо да обиди някого.
— Аз, изглежда, недостатъчно учтиво ви изразих своята признателност — рече тя. — Наистина не помня какво казах, но ви моля да останете и да почакате, докато баща ми… докато лорд-пазителят на печата… Дайте му възможност да ви благодари и да узнае името на нашия спасител.
— За какво ви е това име? — отвърна непознатият. — Баща ви… тоест сър Уилям Аштън, ще го научи съвсем скоро, но мисля, че то едва ли ще му достави удоволствие.
— Грешите! — живо възкликна Луси. — Вие не познавате баща ми, той ще ви бъде много благодарен. Но може би, като ми казвате, че е в безопасност, ме заблуждавате; навярно е станал жертва на свирепото животно.
Ужасена от тази мисъл, Луси скочи, за да се втурне натам, където се беше разиграла страшната сцена; а в душата на непознатия като че се бореха две противоречиви желания: да я последва или веднага да се отдалечи; от чувство на човеколюбие той реши да я склони, а ако се наложи — да я принуди да остане.
— Давам ви честната си дума, госпожице — възкликна той, — че ви говоря самата истина: нищо и застрашава живота на баща ви! И напразно ще се изложите отново на опасност, ако се върнете там, където пасе онова диво стадо. Но ако искате да тръгнете натам — а в този миг, представила си, че баща й е в опасност, Луси се стремеше към него, без да слуша никакви разубеждавания, — ако непременно искате да тръгнете натам, съгласете се поне да се облегнете на моята ръка, макар че може би не съм човекът, от когото трябва да очаквате закрила.
Луси прие предложението, без да вникне в последните думи.
— Ако сте мъж… ако сте джентълмен — изрече тя, — ще ми помогнете да намеря баща си. Няма да ме изоставите. Ще тръгнете с мен. Защото може би докато се бавим тук с тези обяснения, баща ми загива.
И без да слуша извиненията и уверенията на непознатия, Луси пое предложената й ръка и почти помъкна момъка след себе си, като си мислеше само за това, че без подкрепата на ръката му тя няма да се удържи на крака и че неговото присъствие й е необходимо. В този миг Луси видя баща си, който приближаваше към тях, придружен от момичето — прислужница на сляпата Алис и двама дървари, които бе срещнал в гората и извикал със себе си. Радостта на сър Уилям, съзрял Луси здрава и читава, заглуши почудата, която би породила у него по всяко друго време разкрилата се пред очите му неочаквана картина: дъщеря му съвсем спокойно се бе опряла на ръката на непознатия младеж.
— Луси, скъпа Луси, ти си невредима! Добре ли се чувствуваш! — бяха единствените думи, които изрече бащата, като прегърна нежно дъщеря си.
— Добре съм, татко, слава богу — отвърна Луси, — щастлива съм, че пак те виждам. Но какво ще си помисли за мене този господин — добави тя, като освободи ръката на младия мъж и побърза да се отдръпне от него, руменина заля бузите и шията на девойката при мисълта, че само преди минута така бе настоявала, така го бе молила да й помогне!
— Надявам се, че този господин няма да съжалява за своята постъпка — каза сър Уилям Аштън, — като научи, че самият лорд-пазител на печата му поднася дълбоката си благодарност за най-голямата услуга, която някой може да окаже другиму — спасения живот на моето дете, спасяването на собствения ми живот… Уверен съм, че господинът ще ми позволи да го помоля…
— Не ме молете за нищо, милорд — прекъсна го непознатият с твърд и властен глас. — Защото аз съм мастър Рейвънсууд.
Настъпи мъртва тишина; от изумление, а навярно и по друга, още по-малко приятна причина лорд-пазителят не можа да изрече и дума. Едгар се загърна в наметалото си, гордо се поклони на Луси и като избъбри едва чуто с явно нежелание няколко учтиви думи, побърза да изчезне в гората.
— Мастър Рейвънсууд! — възкликна сър Уилям, опомнил се след кратката почуда. — Тичайте след него, кажете, че го моля да ме изслуша.
Дърварите се втурнаха подир Едгар, но скоро се върнаха и някак смутено обясниха, че младият човек отказал да ги последва.
Лорд-пазителят извика един от тях настрана и попита какво им е казал младият Рейвънсууд.
— Ами… рече, че не иска да дойде — отговори дърварят е предпазливостта на благоразумен шотландец, който не обича да предава неприятни вести.
— Каза ли още нещо? — продължи да го пита сър Уилям. — Искам да зная всичко, което е казал.