— Да, сър, слушам, сър… непременно, сър… милордът и високопочитаемият му приятел…
— Конете, конете поеми, старче! — прекъсна го Бъкло. — След толкова уморителен и дълъг път те ще окуцеят, както стоят тук на студа, а конят ми е твърде добър, за да си позволя да го осакатя. Разбра ли, поеми конете!
— Ах, да, конете… Сега ще викна на конярите — засуети се Кейлъб и зарева с цяло гърло: — Ей, Джон! Уилям! Сондърс!… Не се обаждат. Или спят, или са някъде отишли — прибави той, изчакал няколко минути отговор на своя вик, от който бяха прокънтели стените на крепостта и на който той знаеше, че няма да получи отговор. — Когато господарят замине някъде, всичко в този дом се обръща наопаки. Няма как, сам ще се погрижа за добичетата.
— И добре ще направиш — каза Рейвънсууд, — иначе едва ли някой ще се погрижи за тях.
— Тихо, милорд, тихо, за бога! — прошепна Кейлъб на ухото на Рейвънсууд с умолителен той. — Ако не държите на собствената чест, пожалете поне моята; и без това ще ми е трудно що-годе прилично да ви устроя за през нощта, колкото и да се старая.
— Нищо, нищо — успокои го Рейвънсууд. — Отведи конете в конюшнята. Надявам се, че сено и овес ще се намерят.
— О, сено и овес — колкото щеш! — решително и гръмко обяви Кейлъб и веднага прибави тихичко: — След погребението останаха само няколко крини овес и някой и друг наръч сено.
— Добре — каза Рейвънсууд, като взе лампата от ръцете на слугата, който някак неохотно я отстъпи. — Сам ще светя на госта.
— Как може тъй, милорд! В никакъв случай! Ако потърпите няколко минутки, най-много четвърт час, и се полюбувате на Бас и Норт Берик на лунна светлина, докато се оправя с конете, ще ви съпроводя в замъка с всички подобаващи за ваша светлост и високоуважаемия ви гост почести. При това сребърните канделабри са прибрани, а тая лампа мигар подобава…
— Тя засега ще ни задоволи напълно — отвърна Рейвънсууд. — На теб не ти трябва светлина за конюшнята: доколкото си спомням, вятърът отнесе половината й покрив.
— Точно така, милорд — потвърди верният слуга и като се сети, тутакси прибави: — Каква ленива пасмина са тия работници! Още не са дошли да оправят покрива, милорд!
— Ако имах смелостта да се надсмивам над несгодите на моя дом — каза Рейвънсууд, докато придружаваше госта си нагоре, — този беден старец би ми дал доста поводи за смях. Побъркан е в стремежа си да представи жалкото си стопанство не такова, каквото е всъщност, а такова, каквото според него то трябва да бъде, и откровено казано, хитростите, които си позволява бедният ми Кейлъб, опитвайки се да постигне онова, без което според него е невъзможно да се поддържа честта на рода, и обстойните му извинения, когато въпреки голямата си находчивост той не може да компенсира липсата на необходимите предмети — всичко това неведнъж ме е забавлявало. И макар че кулата е малка, без него трудно бих намерил стая, където гори огън.
С тези думи Рейвънсууд отвори вратата.
— Е, тук поне не виждам ни огън, ни постеля — каза той.
Пред очите на двамата се разкри картина на тъжна пустота. Голямата зала със сводове от резба, напомнящи сводовете на Уестминстър хол, бе останала почти в състоянието, в което я бяха напуснали гостите след погребалното пиршество. Върху голямата дъбова маса се валяха на купища всевъзможни кани за вино и бира, калаени канчета и други вещи; подът бе осеян с изпочупени чаши, тези крехки съдове на веселието, принесени в жертва от възторжените гости. Колкото до сребърните прибори, доставени на Рейвънсууд по повод на скръбното събитие — толкова ненужни, колкото и неподходящи — от приятелите и роднините му, собствениците им си ги бяха прибрали и отнесли веднага след шумния пир. С една дума в тази зала нямаше и следа от благоденствие; напротив, всичко издаваше доскорошното разточителство и сегашната занемареност. Черното сукно, заменило по време на погребалния пир проядените от молци гоблени, бе изпокъсано и висеше на дрипи от стените, които разкриваха голите, дори неизмазани камъни. Видът на съборените, захвърлени където падне столове допълваше общата картина и показваше какво безредие е царяло сред тези стени към края на възпоминателната оргия.
— Тази зала, мистър Бъкло, бе място на разгул, а не на скръб — каза Рейвънсууд и повдигна лампата. — Е, съвсем нормално е тя да изглежда така скръбно сега, когато би трябвало да излъчва радост.
Новодошлите напуснаха това печално място и продължиха напред; отворили напразно още няколко врати, те накрая влязоха в малка приемна, чийто под бе застлан с рогозки, а в огнището за тяхно голямо удоволствие пламтеше огън — очевидно, следвайки указанията на Кейлъб, Миси бе успяла да осигури малко храна за огъня. Възрадван, че намери в замъка уютно кътче на каквото, изглежда, почти не беше се надявал, Бъкло доближи огнището, потри ръце над огъня и в тази поза изслуша добродушно извиненията на Рейвънсууд.