— И аз не зная, Кейлъб — каза господарят на замъка. — Може би като е купил тези земи заедно с правото да ползува горската площ, лорд Битълбрейнс се смята в правото си да ползува това, за което е платил.
— Възможно е, милорд — отвърна Кейлъб, — но на един истински джентълмен не подобава да идва и да се възползува от правото си, когато ваша милост живее тука в замъка. Лорд Битълбрейнс не бива да забравя какви са били прадедите му.
— А ние… какви сме станали — забеляза Рейвънсууд, като едва сдържаше горчивата си усмивка. — Но ти, Кейлъб, ми подай наметалото, трябва да доставя удоволствие на Бъкло и да отида с него на този лов. Много егоистично би било да жертвувам удоволствието на госта заради себе си.
— Да жертвувате! — повтори старецът с такава почуда, сякаш дори самата мисъл, че господарят му ще трябва да жертвува нещо заради някого, беше кощунствена. — Да жертвувате!… Но простете, какви одежди ще благоволите да облечете днес?
— Няма значение какви. Моят гардероб, изглежда, съвсем не е богат.
— Не е богат! — повтори старият слуга. — А сиво-сребристият костюм, който благоволихте да подарите на съпровождащия ви конник Хю Хилдебранд, а ония дрехи от французко кадифе, с които бе погребан покойният ви татко, царство му небесно, и всички други дрехи на баща ви, дето ги раздадохме на бедните приятели на вашето семейство, а костюмът от берийско сукно…
— Който дадох пък на тебе, Кейлъб. Той може би е единственото нещо, което мога да получа, като изключим другия, който носех вчера. Него ми дай. И да не говорим повече за това.
— Както е угодно на ваша милост — съгласи се Кейлъб. — Да, тези дрехи са тъмни, така че съвсем подхождат за случая — нали сте в траур; и право да си кажа, нито веднъж не съм го обличал, защото тия дрехи са твърде хубави за мене… Пък ваша милост няма други дрехи, които да смени… Добре изчеткан е костюмът и ако на лова присъствуват дами…
— Дами ли? — попита Рейвънсууд. — Кои по-точно, Кейлъб?
— Че мога ли да зная, ваша милост? От стражевата кула зърнах как профучаха тъдява, отпуснали юздите, а перата на шапките им се развяваха като на придворните от свитата на кралицата на елфите.
— Добре, Кейлъб, добре. Подай ми наметалото и донеси тук портупея ми. Какъв е този шум на двора?
— А, леърд Бъкло извежда конете — отговори Кейлъб, като надникна през прозореца. — Сякаш в замъка няма достатъчно слуги! Или сякаш аз не бих могъл да ги заменя, ако пак им скимне да офейкат някъде!
— Ах, Кейлъб, Кейлъб, ти щеше да бъдеш идеален, ако твоето „мога“ беше равностойно на „искам“.
— Надявам се, ваша милост, че това е съвсем ненужно, защото без друго въпреки несгодите ни поддържаме честта на рода, доколкото можем. Само мистър Бъкло много се горещи, много е припрян! Ето вижте: извел е коня на ваша милост без везания чул… А щях да го почистя за минутка.
— Хубав е и така — каза Рейвънсууд и като се отърва от Кейлъб, пое към тясната вита стълба, която водеше към двора.
— Може би той и така е хубав — повтори Кейлъб с известно неудоволствие, — но ако ваша милост почака за миг, ще му кажа какво няма да е никак хубаво…
— Нещо си бъбриш там! — откликна нетърпеливо Рейвънсууд, но все пак се спря и почака да чуе отговора.
— Няма да е хубаво, ако доведете някого в замъка за обяд; не мога пак да измислям пост в празничен ден както тогаз, в навечерието на света Магдалена. Казано направо, ако ваша милост е намислил да обядва заедно с лорд Битълбрейнс, то бих поискал да ми се даде почивка, за да потърся нещичко за утре. А няма ли да тръгнете за обяд с другите ловци към хана? Тогаз лесно ще намерите предлог да не платите: може да кажете, че сте забравили кесията си, или че оная вещица, стопанката на хана, не си е дала платата и вие ще приспаднете от тая плата сметката, или пък…
— Или да съчиня друга някаква лъжа, нали? — довърши вместо него Рейвънсууд. — Довиждане, Кейлъб. На теб възлагам грижата за честта на общия ни дом!
И като се метна на седлото, Рейвънсууд последва Бъкло, който, видял, че приятелят му пъха крак в стремето, препусна главоломно напред, с риск да си строши врата по стръмната пътека, която слизаше от кулата към равнината.
Кейлъб Болдърстън с вълнение следваше отдалечаващите се конници.
— Дай боже нищо лошо да не им се случи! — бъбреше той и клатеше бялата си глава. — Ето ги вече в равнината. Кой би рекъл, че техните коне не са охранени и бързи!
Импулсивен и буен по природа, младият Бъкло летеше напред волен като вятър. Рейвънсууд не изоставаше от него нито крачка: той спадаше към онези съзерцателни натури, които неохотно се разделят със състоянието на покой, но веднъж простили се с него, вървят напред с огромна, неукротима сила. При това енергията му невинаги бе в съответствие с получения тласък; тя можеше да се сравни с движението на камък, който се търкаля все по-бързо и по-бързо по планински склон независимо дали го е тласнал някой великан или ръката на дете. И този път ловът — това забавление, дотолкова любимо на младите мъже от всички съсловия, че по-скоро наподобяваше вродена страст, дарена от природата и непризнаваща различия по произход на хората и образованост, отколкото придобит навик — този лов подействува на Рейвънсууд като мощен стимул и той му се отдаде необикновено пламенно.