Макар враждата между родовете, разединяваща знатните фамилии във феодалното общество, да не се проявяваше вече в открито насилие по времето, което описваме тук, с годините тя не бе станала по-малко ожесточена. Затова нито нежното чувство към Луси, породило се в сърцето на Рейвънсууд, нито законите на гостоприемството биха могли изцяло да надмогнат — те само посмекчиха — онези страсти, които закипяха в гърдите на младия човек, когато той видя пред себе си най-злия враг на баща си под покрива на стария дом, за чието разорение сегашният му гост бе допринесъл много. Едгар стоеше обзет от нерешителност и погледът му се отмести от бащата на дъщерята, а сър Уилям не сметна за необходимо да изчака как ще завършат тези колебания. Освободил се от наметалото и шапката, той доближи дъщеря си и развърза лентите на маската й.
— Луси, обична моя! — започна той и като подаде ръка на дъщеря си, тръгна с нея към Рейвънсууд. — Свали маската от лицето си. Трябва да изкажем нашата признателност на мастър Рейвънсууд открито, без да скрием нищо.
— Ако той се съгласи да я приеме от нас — отвърна Луси и в тези оскъдни думи, изречени с нежния й глас, прозвуча лек упрек и прошка за хладния прием. Тези думи на чистото и очарователно създание поразиха Рейвънсууд до дъното на душата му и той изпита дълбок срам за грубостта си. Избъбри нещо за неочакваното им посещение, за своя смут и завърши с пламенно признание колко е щастлив, че може да предложи на тази млада дама своя покрив. После ниско се поклони и извърши цял церемониал приветствия, предписвани за такива случаи. По време на церемониала бузите на Луси и Едгар се докоснаха за миг. Рейвънсууд още държеше ръката на Луси, която тя му бе протегнала в знак на доброто й разположение, а лицето на момичето още руменееше от вълнението, което придаваше на сцената значение, несвойствено за строгия церемониал; внезапна мълния озари залата с ярка светлина и сякаш я изтръгна от мрака. За част от секундата всички предмети се откроиха ярко. Крехката, трепереща снага на Луси, стройната и представителна фигура на Рейвънсууд, мургавото му лице, пламенният и същевременно колеблив израз в очите му, старинното оръжие и гербовете, окачени по стените — всичко това, осветено от яркия, червеникав отблясък, разкри с пълна яснота пред погледа на лорд-пазителя цялата картина. Мълнията угасна и веднага отекна гръм: буреносният облак навярно бе надвиснал над самия замък. Трясъкът бе така ненадеен и толкова силен, че старата кула се разтърси до основи и всички, които се намираха в нея, решиха, че тя ще се срути. Сажди, от векове лежали недокоснати в широките комини, се посипаха в залата, облаци прах и мазилка полетяха от стените и дали поради това, че гръмотевицата наистина бе поразила кулата, или от силното сътресение ма въздуха няколко камъка се откъртиха от старите крепостни стени и рухнаха в ревящото море. Сякаш самият древен основател на замъка беше изпратил на земята тази страшна буря, осъждайки примирението на наследника на рода към най-злия му враг.
За миг всички се вцепениха от ужас и ако като се овладяха, лорд-пазителят и Рейвънсууд не се бяха спуснали към Луси, тя щеше да падне в несвяст. Така че на Едгар за втори път му се наложи да изпълнява деликатно и опасно задължение — да подкрепя очарователната и крехка девойка, чийто образ още след първата им среща властвуваше във въображението му наяве и насън. Ако духът на рода Рейвънсууд наистина е имал за задача да предпази потомъка си от съюз с прелестната гостенка, средството, до което той прибягна за тази цел, трябва да признаем, се оказа толкова несполучливо, сякаш го бе избрал някой най-обикновен смъртен. Суетейки се край Луси, за да я успокои и й помогне да преодолее уплахата си, Рейвънсууд бе принуден да общува с баща й и в тези общи грижи се стопи поне за момента вековната преграда, въздигната между тях от родовата им вражда. Би ли могъл Едгар да се отнесе сурово или дори студено с възрастния човек, чиято дъщеря (и то каква!) беше почти в несвяст от напълно основателната й уплаха при това в неговия дом! И когато Луси най-сетне се оправи и с благодарност подаде ръце на двамата, Рейвънсууд почувствува, че сърцето му вече не храни предишната омраза към лорд-пазителя.
Замъкът на лорд Битълбрейнс отстоеше на пет мили от Улфс Краг и не можеше да става и дума Луси Аштън в такова състояние, в такова лошо време, а и без никакви слуги да измине това голямо разстояние. Едгар нямаше друг избор освен от най-елементарна учтивост да предложи на девойката и на баща й да пренощуват в замъка му. Той добави, че неговият дом е твърде беден, за да посрещне гостите си както подобава, при което лицето му отново се намръщи и прие предишния си мрачен израз.