Според обичаите на онова време самият мастър Рейвънсууд, придружен от Кейлъб, изпрати госта до определените за него покои. Като влезе в стаята, Болдърстън тържествено, сякаш държеше канделабър с много восъчни свещи, положи на масата една жалка телена поставка с две димящи лоени свещи, каквито дори в онези дни можеха да се видят само в някой селски коптор. После се изгуби нанякъде, но скоро се върна с две глинени кани (след смъртта на милейди, обясни той, в замъка не е прието да се използува порцелан), в едната от които имаше херес, а в другата — бренди.
Презрял опасността да бъде уличен в лъжа, Кейлъб заяви, че този херес е престоял в избите на замъка двадесет години; и че макар никак да не подобава той да досажда на техни милости гостите с брътвежите си това бренди е забележителна напитка, сладко като мед и така силно, че може да се мери по сила с древния Самсон. То се пази в избите на замъка от времето на достопаметния пир, когато Джейми Дженкълбрей убил стария Микълстъб на горната площадка на стълбите, бранейки честта на достойната лейди Мюърънд, която се пада в известен смисъл роднина на фамилията Рейвънсууд, обаче…
— Но за да свършим с тази дългичка история, мистър Кейлъб — прекъсна го лорд-пазителят, — може би ще бъдете така добър да ми донесете малко вода.
— Вода ли? Да пази бог, та може ли да пиете вода, ваша милост, в дома ни! То ще е срам за знаменития ни род!
— Но такова е желанието на сър Уилям Аштън, Кейлъб — каза с усмивка Едгар Рейвънсууд. — Струва ми се, че трябва да изпълниш молбата му, още повече че доколкото си спомням, тук доскоро всички пиехме вода и дори я намирахме много вкусна.
— Е, щом такова е желанието на милорда… — съгласи се Кейлъб и веднага донесе съд със споменатата природна благодат. — Милордът никъде не ще намери такваз вода, каквато черпим от кладенеца на Улфс Краг, ама все пак…
— Все пак е време да дадем на госта ни възможност да почива в бедното ни жилище — отбеляза Рейвънсууд, прекъсвайки прекалено бъбривия слуга, който веднага тръгна към вратата, направи нисък поклон на лорд-пазителя и се приготви да придружи господаря си, когато той след миг напусне тази потайна стая.
Но лорд-пазителят спря Рейвънсууд.
— Бих желал да кажа няколко думи на мастър Рейвънсууд, любезни Кейлъб — рече той на прислужника, — и предполагам, че за малко той би се лишил от вашите услуги.
Кейлъб направи още по-нисък поклон от първия и излезе; Едгар се спря много смутен в очакване да види с какво ще завърши денят, ознаменуван вече с толкова неочаквани събития.
— Мастър Рейвънсууд — започна колебливо сър Уилям Аштън, — надявам се, че като истински добър християнин няма да пожелаете да завършите този ден, стаили както досега гняв в сърцето си.
Рейвънсууд поруменя.
— Нямам основания поне сега да се упреквам, че съм забравил задълженията, наложени на християнина от неговата вяра — отвърна той.
— И все пак ми се струва — възрази гостът му, — че не е съвсем така, ако си спомним всички спорове и дела, за нещастие възниквали доста често между покойния лорд Рейвънсууд, вашия баща, и мен.
— Бих ви помолил, милорд — каза Рейвънсууд, като едва се сдържаше, — да не напомняте в дома на баща ми за тези неща.
— Във всеки друг случай бих изпълнил деликатната ви молба — отговори сър Уилям Аштън, — но сега ми се налага да се изкажа докрай. Бях наказан много, като отстъпих пред чувството за мнима деликатност, което ми попречи да настоявам за среща с вашия баща, която много пъти се опитвах да осъществя. Колко беди, сполетели както него, така и мен, щяхме да си спестим тогава!
— Така е — призна Рейвънсууд след кратко мълчание. — Чувал съм от баща ми, че сте му предлагали такава среща.
— Предлагах му, драги Рейвънсууд. Но не е било достатъчно. Трябвало е да го моля, увещавам и заклинам! Трябвало е да разруша преградата, която користни хора издигнаха помежду ни, и да се покажа в истинска светлина, да се покажа готов да пожертвувам дори по-голямата част от законните си права от уважение към неговите толкова естествени чувства. Но за свое оправдание съм длъжен да изтъкна, млади приятелю — позволете ми да ви нарека така, — че ако ние с баща ви бяхме прекарали заедно поне толкова време, колкото сега имах щастието да прекарам във вашата компания, страната ни навярно би запазила един от най-достойните си синове, благороден потомък на древен род, а на мен нямаше да ми се наложи да враждувам с човек, който винаги е предизвиквал у мен възхищение и почит.